Кралица на сенките

Мирисът на Валгите пропълзя като гнусен червей по тялото ù. С тях се движеше фургон, превозващ затворник, когото трябваше да отведат в Морат. От женски пол, ако съдеше по миризмата, но имаше и нещо странно в нея. Никога досега не беше подушвала такава – нито валгска, нито елфическа, нито напълно човешка. Интересно.

Но Тринадесетте бяха воини, не куриери.

Манон сключи ръце зад гърба си и зачака, докато баба ù крачеше грациозно към краля, оглеждайки антуража му от хора и Валги, които проучваха поляната с бдителни погледи. Мъжът до краля не си направи труда да опознае обстановката. Сапфирените му очи отскочиха право към Манон и останаха там. Щеше да е красавец, ако не беше тъмният нашийник около врата му и абсолютната студенина по съвършеното му лице.

Мъжът се усмихна на Манон, сякаш знаеше какъв е вкусът на кръвта ù. Тя потисна импулса си да оголи зъби насреща му и отмести поглед към матроната, която вече стоеше пред простосмъртния крал. Колко смърдяха тези хора. Как ли издържаше баба ù да не направи гримаса?

– Ваше Величество – поздрави го възрастната предводителка и изпълни сдържан поклон. Черната ù роба се разля като течна нощ около тялото ù.

Манон заглуши буйното негодувание, надигнало се в гърлото ù. Баба и никога – никога не се прекланяше дори пред останалите матрони, камо ли пред друг владетел.

Кралят скочи от коня си с едно могъщо движение.

– Върховна вещице – отвърна на поздрава ù и склони глава не точно в поклон, но достатъчно да засвидетелства поне капка уважение. От едната страна на тялото му висеше солиден меч. Дрехите му бяха тъмни и изящни, а лицето му...

Въплъщение на жестокостта.

Не студената, коварна жестокост, която Манон възпитаваше у себе си и почиташе, а онази подла, брутална нейна разновидност, която караше толкова мъже да нахлуват в покоите ù, решени да ù дадат урок.

На този човек трябваше да се прекланят. Пред него баба ù бе свела глава, макар и със сантиметър.

Матроната махна зад гърба си с железен нокът и Манон вирна брадичка.

– Представям ви внучката си, Манон, наследница на клана на Черноклюните и Водачка на Крилото на въздушната ви кавалерия.

Манон пристъпи напред, понасяйки търпеливо наглия поглед на краля.

Тъмнокосият младеж, яздил до него, слезе от коня си с елегантен скок, без да сваля арогантната усмивчица от лицето си. Тя се престори, че не го вижда.

– Служиш достойно на народа си, Водачке на Крилото – обяви с гранитен глас кралят.

Манон просто продължи да се взира в него, знаеше, че баба ù следи всяко нейно движение.

– Нищо ли няма да кажеш? – попита кралят, вирнал гъстите си вежди, едната от които беше прорязана от белег.

– Наредено ми е да си мълча – обясни Манон. Очите на баба ù просветнаха. – Освен ако не държите да падна на колене и да пълзя по корем пред вас.

О, несъмнено щеше да си плати за този коментар. Баба ù се обърна към краля.

– Безочлива е, но няма да намерите по-свиреп воин.

По лицето на краля се разтегна усмивка, която обаче не бе искрена.

– Не мисля, че някога си пълзяла по корем пред когото и да било, Водачке на Крилото.

Манон му се поусмихна в отговор, разкривайки железните си зъби. Нека младият му спътник тръпне от страх.

– Ние, вещиците, не сме родени да пълзим пред човеци.

Кралят се засмя мрачно и отново обърна поглед към баба ù, чиито смъртоносни пръсти се бяха свили, сякаш си ги представяше около нейното гърло.

– Добре си подбрала Водачката на Крилото, матроно – похвали я той и махна към фургона, боядисан в цветовете на Железни зъби. – Да видим какво ми носиш. Дано и то се окаже също толкова впечатляващо. И да си е струвало чакането.

Баба ù се ухили, разкривайки железни зъби с петънца ръжда по тях, а гръбнакът на Манон сякаш се смръзна.

– Заповядайте.

Манон изопна рамене, вирна глава и се нареди зад тях в дъното на стълбицата към фургона, но кралят – внушителен с размерите си от толкова близо – се изпречи на пътя ù със сбърчени вежди.

– Синът ми ще прави компания на Водачката.

И това беше, оставиха я навън, а кралят и баба ù потънаха във фургона. Явно не искаха да вижда мистериозното оръжие. Не и толкова рано, нищо че беше Водачка на Крилото. Манон вдиша дълбоко и потисна гнева си.

Половината от Тринадесетте обградиха фургона, за да бранят баба ù, а останалите се разпръснаха да наблюдават кралската свита. Осъзнали нисшия си ранг спрямо Тринадесетте, вещиците от придружаващото сестринство се оттеглиха в гората. Стражите в черни униформи ги следяха неотлъчно, въоръжени с копия, лъкове и страховити мечове.

Принцът стоеше облегнат на един древен дъб. Като усети, че го наблюдава, ù изпрати ленива усмивка.

Търпението ù се изчерпа. Не я интересуваше, че е син на краля. Манон тръгна през поляната. Сорел я последва – нащрек, но спазвайки почтително разстояние.

Манон спря на около метър от принца и като се увери, че няма никого наоколо, пророни гърлено:

– Здравей, млади принце.

* * *

Светът се въртеше шеметно под краката на Каол и той грабна шепа пръст, за да си припомни къде се намира и че всичко това се случва наистина, а не в някакъв кошмар.

Дориан.

Приятелят му. Невредим, но – но не Дориан.