Кралица на сенките

Движеше се с арогантна грация, каквато само безсмъртен можеше да постигне, червената ù пелерина се вееше зад нея, коженият ù костюм за езда прилепваше плътно по гъвкавото ù тяло. Живо оръжие – така можеше да я опише. Водачката на Крилото обхождаше лагера, оглеждаше уивърните и раздаваше заповеди, недоловими за човешките уши на Елин. Останалите дванадесет вещици следяха всяко нейно движение, сякаш беше оста, около която се въртяха световете им, а две от тях я следваха неотлъчно. Помощничките ù.

Елин се бореше да запази равновесие върху широкия клон. Каквато и армия да събереше Терасен, щеше да бъде погубена с един замах. Заедно с приятелите ù.

Направо можеха да се сбогуват с живота.

Роуан сложи ръка върху китката ù, сякаш дочул рефрена, пулсиращ в главата ù.

– Ти надви една от матроните им. – Думите му бяха като шумолене на листа в ухото ù. – Ще се пребориш и с по-нисшите.

Леко се съмняваше, наблюдавайки движенията на тринадесетте вещици. Те представляваха сплотен, безпощаден екип. Ако съдеше по стръвнишкия им вид, едва ли някога вземаха пленници. Или само в случаите, когато изпитваха глад. Дали щяха да качат Лизандра на някой от крилатите зверове, след като пристигнеше затворническият фургон? Ако това планираха...

– Лизандра не бива да припарва и на десет метра от уивърните.

Хвърлеха ли я върху гърба на някой от тях, вече щеше да е твърде късно за нея.

– Разбрано – отвърна Роуан. – От север наближават коне. И още уивърни от запад. Да вървим.

Матроната идваше. Конете вероятно водеха краля и затворническия фургон. И Дориан.

Когато слязоха на земята и се запромъкваха през гората към поляната, Едион вече изглеждаше готов за порене на вещерски гърла. Несрин се шмугна в храсталака с нагласена в лъка ù стрела и решително изражение – поне един от тях изглеждаше готов за предстоящото.

Елин тръгна зад Каол.

– Каквото и да видиш или чуеш, не помръдвай. Трябва да преценим в какво състояние е Дориан, преди да направим каквото и да било. Само един от валгските принцове е достатъчен да ни прати в гроба.

– Знам – увери я той, без да я погледне в очите. – Имай ми доверие. – Разчитам на теб да измъкнеш Лизандра оттук. Ти познаваш тази гора по-добре от всички нас. Заведи я на безопасно място.

Каол кимна.

– Давам ти дума.

Елин не се съмняваше в предаността му. Не и след миналата зима.

Протегна ръка към него, поколеба се, но после я сложи върху рамото му.

– Няма да докосвам Дориан – обеща му. – Кълна се.

Бронзовите му очите просветнаха.

– Благодаря ти.

Продължиха напред.

Едион и Роуан ги върнаха до мястото, което бяха разузнали по-рано – струпване на обрасли с храсти скални късове, предлагащи укритие и удобен изглед към поляната.

Бавно, като разкошни привидения от някое подземно кралство, вещиците излязоха на сцената.

Белокосата отиде да поздрави по-възрастна жена с черна коса, навярно матроната на клана на Черноклюните. Зад нея група вещици теглеха огромен покрит фургон, подобен на онзи, който Жълтоногите някога бяха довлекли до стъкления дворец. Сигурно го бяха носили поне няколко уивърна. Изглеждаше най-обикновен – просто тенекиена кутия на колела, боядисана в черно, синьо и жълто, но Елин имаше чувството, че съдържанието му далеч няма да ù се понрави.

Кралската свита също пристигна на уреченото място. Елин не знаеше накъде да насочи погледа си – към краля на Адарлан, към малкия, болезнено познат затворнически фургон, обграден от ездачи...

Или към Дориан, който яздеше до баща си с черен нашийник около врата и съвършено нечовешко изражение.

58

Манон Черноклюна мразеше тази гора.

Дърветата никнеха неестествено близо едно до друго – толкова близо, че им се наложи да оставят уивърните, за да достигнат поляната, намираща се на километър от порутения храм. Поне човеците не бяха имали неблагоразумието да изберат самия храм за срещата. Стърчеше на прекалено опасно място, а откритата клисура я правеше твърде достъпна за нежелани погледи. Предишния ден Манон и Тринадесетте бяха обиколили всички поляни в двукилометров радиус, преценявайки коя осигурява най-добра видимост и възможност за укритие, като в крайна сметка се бяха спрели на тази. Намираше се достатъчно близо до мястото, първоначално посочено от краля, но имаше доста по-стратегическа позиция. Правило номер едно при уговорките с простосмъртни: никога не им позволявай да избират терена.

Първа пристигна баба ù с придружаващото я сестринство – дойдоха откъм  гората, теглейки покрит фургон, в който несъмнено превозваха изработеното от нея оръжие. Тя стрелна режещ поглед към внучката си и нареди:

– Дръж си езика зад зъбите и не ни се пречкай. Ще говориш само ако някой се обърне към теб. Не ми създавай неприятности, или ще ти счупя врата. Ясно. Щеше да повдигне въпроса за Валгите след срещата. Кралската свита закъсня и предизвика такава врява в гората, че Манон ги чу поне пет минути, преди едрият черен кон на краля да се появи зад един завой по пътеката. Останалите ездачи се носеха зад него като черна сянка.