Кралица на сенките

– Ако искаш да носиш трофей на краля – провикна се тя, – вземи мен.

– Недей – възрази немощно Каол.

Вещицата и дванадесетте ù бранителки обърнаха безсмъртните си, гибелни погледи към Елин.

Тя пусна Голдрин в тревата и разпери ръце. Едион изръмжа предупредително.

– И защо да си правя труда? – попита Водачката на Крилото. – Пък и може да отведем всички ви при краля.

Едион повдигна леко меча си.

– Можете да опитате.

Елин внимателно доближи вещицата, поставяйки ръце над главата си.

– Ако започнете битка с нас, всички ще умрете.

Водачката на Крилото я огледа от глава до пети.

– Коя си ти. – Заповед, не въпрос.

– Елин Галантиус.

Изненада и нещо друго, което Елин не успя да разтълкува, просветна в златните очи на белокосата.

– Кралицата на Терасен.

Елин се поклони, без да сваля поглед от вещицата.

– На вашите услуги.

Само един метър я делеше от наследницата на Черноклюните.

Златните очи прескочиха към Каол, а после и към Едион и Роуан.

– Това е свитата ти, предполагам?

– Какво те интересува?

Водачката на Крилото огледа Едион.

– Брат ти?

– Братовчед ми Едион. Красив е почти колкото мен, не смяташ ли?

Вещицата не се усмихна.

Но Елин я беше доближила толкова, че виждаше капките кръв от врата на Каол по тревата пред ботушите ù.

* * *

Кралицата на Терасен.

Надеждите на Елида се оказваха оправдани.

Въпреки че младата кралица сега влачеше крака по тревата, неспособна да стои мирно, докато се пазареше за живота на мъжа.

Елфическият воин зад нея следеше всяко движение по полето. Той беше най-опасният, онзи, който не трябваше да изпуска от поглед. От петдесет години не се беше била с елфически воин. След като бе преспала с него. Негодникът беше изпотрошил костите на ръката ù.

А тя костите на цялото му тяло.

Но онзи беше млад, арогантен и почти неопитен.

Този... Навярно щеше да избие поне няколко от Тринадесетте ù, ако докоснеше и косъм от главата на кралицата му. А не биваше да забравя и за златокосия – едър като другия, но споделящ безстрашната дързост и озаптена лудост на братовчедка си. Можеше да ù донесе главоболия, ако не се погрижеше за него навреме.

Кралицата продължаваше да рови с крак в тревата. Сигурно беше на около двадесет. Въпреки това имаше маниера на воин, поне докато не започна да нервничи. Но все пак бързо усети, че несъзнателните ù движения издават тревогата и неопитността ù. Посоката на вятъра не позволяваше на Манон да долови точно колко се страхуваше.

– Е, Водачке на Крилото?

Дали кралят щеше да сложи нашийник около хубавото ù вратленце, както беше сторил с принца? Или просто щеше да я убие? Не че имаше значение. Щеше да ù е благодарен за такъв подарък.

Манон бутна капитана към кралицата. Елин протегна ръка и го изтика зад себе си. Двете впериха погледи една в друга.

В очите ù нямаше страх – нито капка в красивото ù, простосмъртно лице.

Щеше да ù донесе повече нерви, отколкото си струваше.

Пък и я чакаха по-важни неща. Баба ù одобряваше чифтосването, унижаването на вещици.

Трябваше да излети веднага, да се обгради с облаци и вятър за няколко часа.

Дни. Седмици.

– Нямам интерес да вземам пленници, нито да се бия точно днес – заяви Манон.

Кралицата на Терасен се ухили насреща ù.

– Чудесно.

Манон се обърна и нареди на Тринадесетте си да яхват уивърните.

– Бих казала – продължи кралицата, – че това те прави по-умна от Баба Жълтонога.

Манон спря на място и впери поглед право напред, без да вижда тревата, небето и дърветата.

Астерин се завъртя.

– Какво знаеш за Баба Жълтонога?

Кралицата се изсмя гърлено въпреки предупредителното ръмжене на елфическия воин.

Манон надникна бавно през рамо.

Кралицата отвори яката на туниката си, разкривайки огърлица от тънки белези по врата си.

Вятърът измени посоката си и мирисът на желязо, камък и чиста омраза връхлетя Манон като удар в лицето. Всяка вещица от Железни зъби познаваше неизличимата миризма на белези като нейните. Убийца на вещици.

Е, май все пак щеше да пролее малко кръв.

– Ти, жалка твар – извика Манон и се спусна.

Само за да забие лице в невидима стена.

И да замръзне като статуя.

* * *

– Бягайте! – пророни Елин, грабна Голдрин и хукна към гората.

Водачката на Крилото не помръдваше от мястото си, а останалите вещици се спуснаха към нея със смаяни лица.

Човешката кръв на Каол нямаше да задържи магията дълго време.

– Клисурата – извика Едион, без да поглежда назад, докато препускаше с Каол към храма.

Прелетяха през гората, а вещиците още стояха на поляната и се мъчеха да премахнат заклинанието, впримчило водачката им.

– Късметът е на твоя страна, момиче – заяви Роуан в бяг.

– Кажи ми го отново, като се измъкнем оттук – отвърна задъхано Елин, прескачайки едно паднало дърво.

Безумен рев подплаши птиците от короните на дърветата и краката ù затичаха още по-бързо. Водачката на Крилото определено беше ядосана. Много, много ядосана.