Кралица на сенките

Елин се въртеше в кръг, обикаляше колоните, избягваше свирепите атаки на вещицата, насочени към лицето ù, към врата ù. Накрая позабави маневрите си, за да заблуди Манон, че се уморява и губи ловкост...

– Достатъчно, страхлива жено – изсъска Манон и понечи да я бутне на земята. Елин обаче заобиколи пъргаво една колона и се озова на тънкия скален ръб отвъд руините на храма. Манон се блъсна в колоната.

Високата каменна подпора простена, олюля се и се катурна на една страна, поваляйки и съседната колона.

Заедно със сводестия покрив.

Манон нямаше време дори да помръдне, преди мраморът да се срути отгоре ù.

Една от малкото вещици, останали в другия край на клисурата, изпищя.

Елин вече тичаше към моста, когато скалният остров затрепери, сякаш древната сила, удържала храма досега, бе рухнала заедно с покрива.

По дяволите!

Елин препусна още по-стремглаво към втория мост, докато прахолякът прогаряше очите и дробовете ù.

Островът подскочи с гръмовен пукот, толкова силен, че Елин залитна. Но Едион я чакаше с протегнати ръце от другата страна на моста.

Скалата се олюля отново – по-осезаемо и по-дълго този път.

Щеше да рухне под краката ù.

Нещо синьо-бяло се открои в периферното ù зрение, сетне червен плат, блясък на желязо...

Изскочиха ръка и рамо, борещи се с повалената колона.

Бавно и болезнено Манон се изкачи върху една мраморна плоча с лице, потънало в светъл прахоляк. По едното ù слепоочие се стичаше струя синя кръв. От другата страна на клисурата, напълно отцепена от нея, златокосата вещица крещеше на колене:

– Манон!

Не мисля, че някога си пълзяла по корем, пред когото и да било, Водачке на Крилото, беше казал кралят.

Но ето – вещица от клана на Черноклюните стоеше на колене и се молеше на боговете им, а Манон Черноклюна се бореше за живота си, докато свещеният скален остров грохваше под нея.

Елин стъпи на моста.

Астерин – така се казваше златокосата вещица – отново извика името на Манон, сякаш я умоляваше да стане, да оцелее.

Островът се разтресе силно.

Вторият мост – този към приятелите ù, към Роуан, към безопасността – още се държеше.

Елин не я усещаше за пръв път – онази нишка, която я свързваше с някои хора. Почувства я една нощ преди години, когато бе дала на млада лечителка парите, необходими ù да напусне континента. Тогава бе усетила лекото ù подръпване и бе решла да му отвърне.

А сега нещо я теглеше към Манон, чиито ръце поддадоха под тежестта ù и тя отново се стовари върху камъка.

Врагът ù – новият ù враг, който щеше да убие и нея, и Роуан при първа възможност. Същинско чудовище.

Но може би чудовищата трябваше да си помагат от време на време.

– Бягай! – изкрещя Едион от другия край на клисурата.

И тя побягна.

Побягна към Манон, прескачайки срутените колони, изкълчвайки глезена си между нападалите по скалата камънаци.

Островът се люлееше под стъпките ù, а слънчевата светлина прогаряше кожата ù, сякаш Мала държеше скалния къс изправен с всяка капка сила, която можеше да свика у себе си.

Щом достигна Манон Черноклюна, вещицата впери омразен поглед в нея. Елин заизхвърля камък след камък от тялото ù, докато островът се огъваше под тях.

– Прекалено добър боец си, за да те оставя да умреш – рече задъхано Елин, пъхна ръце под мишниците ù и я издърпа нагоре. Скалата се килна наляво, но запази равновесие. О, богове! – Ако пукна заради теб, ще те смачкам от бой в отвъдното.

Можеше да се закълне, че вещицата се изсмя безсилно. Изправи се на крака, но почти увисна в ръцете ù.

– Трябва... да ме оставиш – посъветва я с пресипнал глас, докато куцукаха през отломките.

– Знам, знам – отвърна без дъх Елин.

Ранената ù ръка гореше от болка под тежестта на вещицата. Спуснаха се по втория мост тъкмо когато храмът се люшна надясно, опъвайки веригите му над реката, блещукаща далеч, далеч под краката им.

Елин стисна зъби и дръпна Манон, която се впусна в немощен бяг. Едион ги чакаше между колоните на ръба на клисурата, протегнал едната си ръка към нея, а с другата бе вдигнал меча си, за да посрещне Водачката на Крилото. Скалата зад тях простена.

Бяха достигнали едва средата на моста, оттук нямаше спасение, само смъртоносен полет към дъното на бездната. Манон изплю синя кръв по дървените греди.

– Какъв е смисълът от проклетите ти зверове, ако не могат да те измъкнат от такава беда? – ядоса се Елин.

Островът залитна назад и мостът се опъна като струна – проклятие – проклятие, веригите щяха да се скъсат. Затичаха още по-бързо, докато не видя протегнатите пръсти на Едион и бялото на очите му.

Скалата изпращя оглушително. Мостът се разтегна до краен предел, а островът започна да се разпада на дребни камъчета, политайки настрани... Елин скочи към ръба, стиснала червената пелерина на Манон. В този момент веригите се скъсаха и дървените греди пропаднаха изпод краката им, но те вече скачаха.

Елин се блъсна в Едион и въздухът избухна в дробовете ù. Завъртя се тъкмо навреме, за да види как Каол сграбчва Манон и я издърпва през ръба на клисурата, докато съдраната ù пелерина се вееше на вятъра. Когато вдигна поглед, храма вече го нямаше.

* * *