Кралица на сенките

– Баба ми може да е Върховна вещица – обърна се към краля, – но аз предвождам армиите.

Кралят се изсмя.

– Безскрупулна си. Май те харесвам, Водачке на Крилото.

– Оръжието, което ти е направила баба ми... онези огледала. Наистина ли възнамеряваш да използваш огъня от сенки с тях?

Червендалестото лице на краля се вкамени. Нещото във фургона представляваше умален макет на съоръжението от чертежите, закрепени на стената – тридесетметрови преносими бойни кули, чиято вътрешност бе облицована със свещените огледала на Древните. Огледала, използвани навремето за творене и рушене, за възраждане. Сега щяха да служат като усилватели, отразяващи и подсилващи тъмната мощ, която владееше кралят, превръщайки я в оръжие. Ако тази мощ беше огънят от сенки на Калтейн...

– Задаваш твърде много въпроси, Водачке на Крилото – отвърна кралят.

– Не обичам изненадите – беше отговорът ù.

А за по-голяма не се сещаше.

Кралят не възнамеряваше да използва оръжието, за да жъне победи на бойното поле. Щеше да го употреби за масово изтребление. Да сее повсеместна смърт. Всяка противникова армия – дори тази на Елин и воините ù – щеше да е беззащитна пред него.

Лицето му посиня от ярост.

Но Манон вече отлиташе и крилата на Абраксос пореха въздуха с грохот. Очите ù не изпуснаха принца, докато не се превърна в петънце черна коса.

Чудеше се какво ли е да си впримчен в собственото си тяло.

* * *

Елида Локан чакаше фургона с провизии. Но той не идваше. Закъсняваше с ден. С два дни. Почти не спеше от страх, че ще го изпусне. Като се събуди на третия ден, веднага хукна да помага в кухнята. Труди се, докато кракът ù не изтръпна.

Точно тогава, преди залез, по каменния мост на Крепостта отекна цвилене на коне, трополене на колела и крясъци на мъже.

Елида се измъкна незабелязано от кухнята, преди готвачът да ù е възложил някоя нова задача. Изкачи стълбището колкото можа по-бързо с препускащо в гърдите ù сърце. Не ù беше хрумнало да скрие багажа си някъде на долния етаж. Нагоре, нагоре... към кулата на Манон. Дни наред допълваше мяха за вода всяка сутрин и трупаше по малко храна в една торба. Сега отвори вратата към стаята на Манон и се спусна към палета, под който държеше запасите си.

Но Върнън я чакаше вътре.

Седеше на леглото на Манон, сякаш беше негово.

– Отиваш ли някъде, Елида?

63

– Чудно ми е накъде може да си се запътила. – Върнън стана от леглото с котешко самодоволство на лице.

Във вените ù забушува паника. Фургонът... фургонът...

– Такъв ли е бил планът ти от самото начало? Да се криеш сред вещиците, докато не дойде време да избягаш?

Елида заотстъпва към вратата. Върнън изцъка с език.

– И двамата знаем, че няма смисъл да бягаш. А и Водачката на Крилото няма да се върне скоро.

Коленете ù омекнаха. О, богове!

– Но питам се – човек ли е красивата ми, хитроумна племенница... или вещица?

Колко съществен въпрос, нали? – Той сграбчи лакътя ù, стиснал малък нож в другата си ръка. Елида не успя да се изтръгне от хватката му и след миг от щипещата резка в кожата ù шурна червена кръв. – Е, май не си вещица.

– Аз съм Черноклюна – пророни Елида. Нямаше да му се прекланя повече, нито да си мълчи.

Върнън я заобиколи като граблива птица.

– Жалко, че всичките са на север и не могат да го потвърдят.

Бори се, бори се, бори се – напяваше кръвта ù, – не му позволявай да те притисне в ъгъла. Майка ти умря в бой. Беше вещица, също като теб, а вещиците не се предават… не се предават...

Върнън се спусна към нея с бързина, на която Елида не можа да реагира с оковите си, стисна я за ръката и блъсна главата ù във вратата. Тялото ù просто се вкочани.

А на него толкова му трябваше – хвана двете ù китки в едната си ръка, а другата вкопчи болезнено във врата ù, сякаш за да ù напомни, че и чичо ù се е обучавал в ръкопашен бой като баща ù.

– Идваш с мен.

– Не – прошепна тя едва.

Върнън я стисна още по-силно и изви ръцете ù, докато не закрещя от болка.

– Знаеш ли колко може да си ми полезна? На какво може да си способна?

Той дръпна назад и отвори вратата. Не... не, нямаше да му се даде, нямаше...

Но писъците не ù помагаха. Не и в крепост, пълна с чудовища. Не и в свят, където никой не я помнеше, никой не го беше грижа за нея. Тя се укроти и чичо ù го прие като смирение. Усещаше усмивката му зад тила си, докато я буташе към стълбището.

– Във вените ти тече кръв на Черноклюна... заедно с щедра доза от магията на нашия род. – Повлече я надолу по стълбите и в гърлото ù запари жлъчка. Никой нямаше да ù се притече на помощ... защото никой не милееше за нея. –

Вещиците не притежават магия, не и като нашата. Но ти, кръстоска между двата вида... – Върнън стисна ръката ù по-силно, точно там, където бе раната от ножа му, и тя извика от болка. Звукът отекна по каменното стълбище, глух и незначителен. – Ти си гордостта на рода си, Елида.

* * *

Върнън я захвърли в една тъмна, ледена килия. Наоколо не се чуваше нищо друго, освен далечното покапване на вода. Тялото ù трепереше толкова силно, че не можа да свика сили дори да му се моли.