Кралица на сенките

Манон поемаше жадни глътки въздух, съсредоточена върху дишането си, върху безоблачното небе над себе си. Човеците я оставиха да лежи между каменните колони в началото на моста. Кралицата дори не благоволи да се сбогува с нея. Веднага се спусна към ранения елфически воин, повтаряйки името му като молитва.

Роуан.

Манон погледна точно навреме, за да зърне как кралицата пада на колене пред лежащия в тревата воин и обсипва с въпроси мъжа с кестенява коса – Каол, който притискаше с длан раната от стрела в рамото на Роуан. Раменете на кралицата се тресяха.

Огнено сърце, пророни елфическият воин. В този момент Манон изкашля кръв по яркозелената трева и загуби съзнание.

Като се свести, тях вече ги нямаше.

Бяха минали едва минути, защото след миг се чу бумтеж на крила и ревът на Абраксос. Астерин и Сорел препускаха към нея още преди уивърните им да са кацнали.

Кралицата на Терасен бе спасила живота ù. Манон не знаеше как да го възприема.

Защото вече имаше доживотен дълг към врага си. А преди малко беше научила какви гибелни планове кроят срещу нея баба ù и кралят на Адарлан.

61

Обратният преход през Оуквалд беше най-дългото пътешествие в злочестия живот на Елин. Несрин извади стрелата от рамото на Роуан, а Едион сдъвка разни билки и ги пъхна в откритата му рана, за да спре кървенето. Въпреки това се наложи Каол и Едион да го носят през гората. Нямаше къде да отидат. Нямаше къде да заведе ранен елфически воин нито в столицата, нито в цялото проклето кралство.

Лизандра беше бледа и трепереше, но вървеше с изправени рамене и предложи да помогне с носенето на Роуан, ако някой от двамата мъже се измори. Когато в крайна сметка Каол помоли Несрин да заеме мястото му, Елин видя кръвта по туниката и ръцете му – кръвта на Роуан – и едва не повърна.

Силата му се изчерпваше напълно и се принудиха да забавят темпото.

– Трябва му почивка – рече тихо Лизандра.

Елин спря. Гигантските дъбове сякаш я притискаха от всички страни. Очите на Роуан бяха почти затворени, лицето му – изцедено от цвят. Не можеше дори да вдигне глава.

Трябваше да остави вещицата да умре.

– Не можем да лагеруваме насред гората – отвърна тя. – Нужен му е лечител.

– Знам къде можем да го отведем – обади се Каол.

Елин провлачи очи към капитана.

Трябваше да остави вещицата да го убие.

Каол благоразумно извърна поглед и го отправи към Несрин.

– Вилата на баща ти... мъжът, който поддържа имота, е женен за акушерка.

Несрин изпъна устни.

– Не е лечителка, но... да. Може и да му помогне.

– Надявам се разбирате – подхвана Елин с много тих глас, – че ако заподозра предателство, ще ги убия?

Вярно беше и сигурно това я правеше чудовище в очите на Каол, но не я интересуваше.

– Знам – отвърна той.

Несрин просто кимна, оставайки все така хладнокръвна и непоклатима.

– Тогава ни водете натам – съгласи се Елин. – И се молете да държат устата си затворена.

* * *

Радостен, неистов лай събуди Роуан от състоянието на полусвяст, в което бе изпаднал през последните няколко километра до каменната къща. Елин почти не беше дишала през целия път.

Но независимо от тревогата си за Роуан, когато Лапичка се спусна към тях през високата трева, Елин се поусмихна.

Кучето скочи върху нея, заоблизва я и заскимтя доволно, размахвайки перестата си златиста опашка.

Елин осъзна колко мръсни и окървавени са ръцете ù чак когато докосна с тях лъскавата козина на Лапичка.

Едион пое цялата тежест на Роуан, а Каол и Несрин се втурнаха към голямата, ярко осветена каменна къща. Вече се мръкваше, което беше хубаво – по-малка опасност имаше някой да ги види как излизат от Оуквалд и прекосяват прясно изораните поля. Лизандра опита да помогне на Едион, а той отново ù отказа. Тя изсъска насреща му и хвана Роуан въпреки възраженията му.

Лапичка се повъртя около Елин, а когато забеляза Едион, Лизандра и Роуан, движенията на опашката ù станаха по-колебливи.

– Приятели са – увери я Елин.

Беше пораснала неимоверно от последната им среща. Не че това трябваше да я изненадва, като се имаше предвид колко се беше променило всичко останало в живота ù.

Уверението на Елин се оказа достатъчно за Лапичка и тя припна към дървената врата, на чийто праг вече стоеше висока жена с проницателно, каменно лице. Само една дума. Една дума в грешната посока, и щеше да загуби живота си.

Тя обаче рече:

– Кървавият мъх в раната го е спасил от сигурна смърт. Вкарайте го вътре. Но първо трябва да я прочистим.

* * *

На Марта, съпругата на мъжа, който стопанисваше вилата, ù бяха нужни няколко часа да почисти, дезинфекцира и превърже раните на Роуан. Късмет – повтаряше непрекъснато жената, – голям късмет е извадил, че стрелата не е засегнала някой орган.

Каол не знаеше какво друго да прави, освен да отнася купите с кървава вода. Елин просто седеше на едно столче до леглото в стаята за гости на красивата удобна къща и следеше всяко движение на Марта.