Кралица на сенките

Каол се чудеше дали осъзнава на какво прилича. Че изглежда по-зле и от Роуан. Вратът ù беше раздран, по лицето ù имаше засъхнала кръв, на едната ù скула тъмнееше синина, а съдраният ляв ръкав на туниката ù разкриваше дълбока прорезна рана. Освен това цялото ù тяло беше покрито с прахоляк, мръсотия и синята кръв на вещицата.

Въпреки това кротуваше неподвижно на стола, пиеше вода и ръмжеше предупредително, ако Марта дори погледнеше Роуан странно. Акушерката понасяше всичко стоически.

Като приключи, вдигна поглед към кралицата. Без дори да подозира кой стои пред нея, Марта заяви:

– Имаш два варианта. Или отиди да се измиеш на външната чешма, или ще спиш в свинарника. Толкова си мръсна, че само да го пипнеш, може да инфектираш раните му.

Елин надникна през рамо към Едион, който стоеше облегнат на стената зад нея.

Той кимна тихо. Щеше да го наглежда.

Тя стана и напусна стаята.

– Отивам да прегледам и приятелката ви – обяви Марта и закрачи към съседната стая, където Лизандра спеше, свита на един тесен креват.

На горния етаж Несрин се занимаваше с останалия персонал – подсигуряваше мълчанието им. Но Каол бе видял плахата радост по лицата им. Несрин и семейство Фалик отдавна бяха спечелили предаността им.

Той даде на Елин две минути и я последва навън. Звездите светеха ярко, а пълната луна бе почти ослепителна. Нощният ветрец шепнеше из тревата, едва доловим заради бълбукането и плискането откъм външната чешма.

Намери кралицата приклекнала пред нея с лице под водната струя.

– Съжалявам – рече Каол.

Тя разтърка лицето си и натисна лоста няколко пъти, докато не я обля още вода.

Каол продължи:

– Просто исках да сложа край на мъките му. Била си права... през цялото това време. Но исках да го сторя аз. Не предполагах, че ще... Съжалявам.

Тя пусна лоста и се завъртя към него.

– Днес спасих живота на врага си – заяви с равен тон. Изправи се, бършейки водата от лицето си. И макар че Каол беше по-висок от нея, сега се чувстваше дребен под тежестта на погледа ù. Не, не просто Елин. Стоеше пред кралица Елин Ашривер Галантиус. – Една от вещиците ù опита да простреля моя... Роуан в сърцето. Но аз я спасих въпреки всичко.

– Знам – отвърна той. Писъкът ù, когато стрелата бе пронизала Роуан... – Съжалявам – повтори.

Тя отправи поглед към звездите на север. Лицето ù излъчваше студ.

– Наистина ли щеше да го убиеш, ако ти се беше отдал шанс?

– Да – прошепна Каол. – Бях готов.

Елин се обърна бавно към него.

– Ще го направим... заедно. Ще освободим магията, после двамата с теб ще влезем в двореца и заедно ще сложим край на всичко.

– И няма да ми забраниш да дойда?

– Нима мога да ти откажа този последен жест към него?

– Елин...

Тя отпусна рамене.

– Не те виня. Ако онзи нашийник беше около врата на Роуан, щях да постъпя по същия начин.

После се отдалечи, а думите ù продължиха да отекват в стомаха му.

Чудовище – беше я нарекъл чудовище преди няколко седмици. И то най-искрено, като щит срещу горчивия вкус на разочарованието и тъгата.

Какъв глупак.

* * *

Вдигнаха Роуан преди съмване. Необяснимата сила на безсмъртието го беше изцелила достатъчно, че да върви сам, затова се измъкнаха от уютната вила, преди работниците да са се събудили. Елин се сбогува само с Лапичка, която цяла нощ спа свита в краката ù, докато тя бдеше над Роуан.

Роуан преметна ръце през раменете на Елин и Едион и тръгнаха през подножието на планината.

Утринната мъгла ги посрещна за последен път в Рифтхолд.

62

Манон дори не опита да си придаде покорен вид, когато Абраксос кацна с пълна мощ пред кралската свита. Тринадесетте закръжиха над поляната, на която ги настигнаха, и конете зацвилиха от страх.

– Водачке на Крилото – поздрави я невъзмутимо кралят от седлото си.

Синът му Дориан се вцепени.

Вцепени се като русокосото същество, което ги беше нападнало в Морат.

– Искаш да ми кажеш нещо ли? – попита хладно кралят. – От кралството на Хелас ли идваш?

Манон слезе от Абраксос и закрачи към краля и сина му. Принцът заби поглед в седлото си, само и само да не срещне нейния.

– Из горите ти скитат бунтовници – обяви тя. – Отвлекли са затворничката ти от фургона, а сега опитаха да нападнат мен и Тринадесетте ми. Избих ги до крак.

Дано не възразяваш. Във фургона са труповете на трима от хората ти... макар че явно не си забелязал липсата им.

– И си била толкова път, за да ми съобщиш това? – попита кралят.

– Бих толкова път, за да ти съобщя, че сблъскам ли се с бунтовници, с твои врагове, няма да ти водя пленници. И че Тринадесетте не са керван.

Тя пристъпи по-близо до коня на принца.

– Дориан. – Заповед и предизвикателство.

Сапфирените му очи скочиха към нейните. В тях нямаше и следа от онази неземна тъмнина.

Гледаше я мъжът, станал пленник в собственото си тяло.

Тя се обърна към краля.

– Трябва да изпратиш сина си в Морат. Мястото ще му допадне.

И тя тръгна обратно към Абраксос, без да даде възможност на краля да отвърне.

Бе възнамерявала да му разкаже за Елин. За бунтовниците Едион, Роуан и Каол.

Но... те бяха човеци и не се движеха бързо. Не и сериозно ранени.

А и беше задължена на врага си до живот.

Манон яхна Абраксос.