Кралица на сенките

Да му се доказва? С нищо не му се беше доказвала в последно време, освен... освен като уби един от демонските му принцове и изтреби онова планинско племе без всякакво основание. Огнен гняв прогори тялото ù. Значи, не беше изпратил изчадието в щаба ù като послание, а като изпитание. За да провери дали може да надвие един от най-силните му воини и да продължи да му се подчинява.

– Избра ли сестринство, както те помолих?

Манон сви рамене с престорено равнодушие.

– Исках да видя кои вещици ще се държат най-добре в мое отсъствие. Това ще е наградата им.

– Давам ти срок до утре.

Манон го изгледа презрително.

– Като си тръгна оттук, ще се изкъпя и ще спя цял ден. Ако ти или някое от демонските ти приятелчета ме обезпокоите, ще разбереш колко ме бива като екзекутор. Ще взема решението си на следващия ден.

– Надявам се, че не отлагаш умишлено, нали, Водачке на Крилото?

– Защо да правя услуги на сестринства, които не заслужават вниманието ми?

Манон нарочно не се замисли какво му позволява да върши с вещиците матроната, а просто събра папките, пъхна ги в ръцете на Сорел и напусна стаята.

Астерин я чакаше, облегната на сводестия вход към стълбището за кулата ù и чоплеше железните си нокти.

Сорел и Веста се напрегнаха осезаемо.

– Какво има? – попита Манон и също извади ноктите си.

Астерин я изгледа с отегчено изражение, присъщо само на безсмъртните.

– Трябва да поговорим.

* * *

Двете с Астерин отлетяха към планината и Манон позволи на братовчедка си да води – разреши и на Абраксос да следва небесносинята ù женска, докато не се отдалечиха достатъчно от Морат. Кацнаха на малко плато, покрито с лилаво-оранжев килим от диви цветя и шумолящи на вятъра високи треви. Абраксос буквално виеше от радост, а Манон, чиято умора тегнеше колкото червената пелерина на гърба ù, нямаше сили да го нахока.

Оставиха уивърните на поляната. Планинският вятър беше учудващо топъл, а небето – ясно и пълно с дебели, пухкави облаци. Манон беше заповядала на Сорел и Веста да останат в крепостта, независимо от възраженията им. Ако се стигнеше дотам, че да няма дори толкова вяра на братовчедка си... дори не ù се мислеше.

Вероятно затова се беше съгласила да тръгне с нея.

Сигурно готовността ù имаше нещо общо и с писъка на Астерин от другия край на клисурата.

Същия писък беше чула и от наследницата на Синьокръвните, Петра, когато разкъсваха уивърна ù на парчета. От майката на Петра, когато дъщеря ù полетя към земята заедно със своя уивърн Кийли.

Астерин отиде до ръба на платото. Дивите цветя се люлееха около прасците ù, а кожените ù дрехи лъщяха под жаркото слънце. Тя разплете златистата си коса, а после свали меча и кинжалите си заедно с ножниците им и ги пусна на земята.

– Искам да ме изслушаш, без да ме прекъсваш – обяви, когато Манон застана до нея.

Доста смело настояване от наследницата на клана, но в гласа ù нямаше и следа от предизвикателство, от заплаха. А и Астерин никога не ù бе говорила така. Затова Манон просто кимна. Златокосата вещица отправи поглед към планината – толкова по-живописна тук, далеч от тъмнината на Морат. Благоуханен ветрец повя покрай тях и леките къдри на Астерин затанцуваха като оживели слънчеви лъчи.

– Когато бях на двадесет и осем, излязох да ловя крочанки в една долина западно от Белия зъб. До следващото село ми оставаха почти сто километра път и макар че се задаваше буря, не ми се кацаше на земята. Затова опитах да я надбягам на метлата си, да прелетя над нея. Но стихията се издигаше високо и още по-нависоко. Не знам дали от светкавиците, или от вятъра, но внезапно започнах да пропадам през облаците. Успях да овладея метлата си достатъчно, че да кацна, макар сблъсъкът със земята да беше жесток. Преди да загубя съзнание, усетих, че ръката ми е счупена на две места, глезенът ми е изкълчен, а метлата ми се е разбила на парчета.

Всичко това се беше случило преди повече от осемдесет години, а Манон чак сега чуваше за него. По онова време и тя самата се бе оказала на някоя от мисиите си, но не можеше да си спомни на коя. От толкова години преследваше крочанки, че вече се сливаха в паметта ù.

– Като се свестих, осъзнах, че се намирам в човешка колиба. Метлата ми лежеше на парчета до леглото. Младият мъж, който ме беше намерил, каза, че яздел към дома си през бурята и ме видял да падам от небето. Беше ловец на дивеч, затова колибата му се намираше дълбоко в пустошта. Сигурно щях да го убия, ако имах някакви сили, най-малкото защото исках притежанията му. Но няколко дни наред, докато костите ми заздравяваха, непрестанно губех съзнание и когато се събудех... ме хранеше достатъчно, че да не го възприемам като плячка. Или заплаха.

Дълго мълчание.