Кралица на сенките

– Обмисляме план за освобождаването на магията... и убийството на краля и Дориан.

– Ще ми го разкажете утре – отвърна Роуан с пулсираща от болка глава.

При мисълта, че трябваше да им обяснява отново колко неочаквано катастрофални бяха последиците от всяка употреба на адски огън, му се искаше просто да заспи. Богове, без магията му... Човеците бяха уникални същества. Как изобщо оцеляваха без магия?

Едион се прозя – по-окаяно изпълнение на прозявка Роуан не беше виждал – и стана от стола си.

– Едион – извика го Роуан и генералът спря до вратата. – Благодаря ти.

– За теб винаги, братко. – После излезе.

Елин го изгледа смаяно.

– Какво? – попита Роуан.

Тя поклати глава.

– Прекалено любезен си, когато си ранен. Направо е смущаващо.

А него го смущаваха сълзите в очите ù. Ако вече бяха освободили магията, онези вещици щяха да са се превърнали в пепел още щом стрелата го прободе.

– Отиди да се изкъпеш – измърмори дрезгаво той. – Няма да спя до теб, ако си покрита в кръвта на оная вещица.

Тя огледа ноктите си, под които още се виждаха мръсотия и синя кръв.

– Ух. Мих си ръцете поне десет пъти – оплака се и стана от леглото.

– Защо? – попита Роуан. – Защо я спаси?

Елин прокара пръсти през косата си. Изпод ръкава на ризата ù надникна бялата превръзка около горната част на ръката ù. Дори не беше видял как я раняват.

Потисна импулса си да вдигне ръкава ù, да огледа раната и да я придърпа към себе си.

– Защото златокосата вещица Астерин... – подхвана Елин. – Тя изкрещя името ù, както аз бях изкрещяла твоето.

Роуан застина. Кралицата му сведе поглед, сякаш си припомняше случката.

– Как да ù я отнема? Нищо че ми е враг. – Тя сви рамене. – Мислех, че умираш.

Струваше ми се коравосърдечно в гнева си да оставя и нея да умре. Пък и... – Тя изсумтя. – Падането в пропаст е доста жалка смърт за някого, който се бие толкова впечатляващо.

Роуан се усмихна, поглъщайки я с очи – бледото ù, сериозно лице, мръсните дрехи, раните. При все това раменете ù бяха изпънати, а брадичката вдигната.

– Караш ме да се гордея, че ти служа.

Устните ù се кривнаха в самодоволна усмивка, но очите ù бяха обточени в сребристо.

– Знам.

* * *

– На нищо не приличаш – заяви Лизандра на Елин. После си спомни за Еванджелин, която я изгледа ококорено. – Извинявай.

Малката сгъна кърпата в скута си като изискана принцеса.

– А казваш, че не трябвало да обиждам хората.

– Аз мога да обиждам – защити се Лизандра. Елин едва сдържа усмивката си. – Все пак съм възрастен човек и знам кога е необходимо. Пък и в момента приятелката ни наистина не прилича на нищо.

Еванджелин вдигна очи към Елин и червенозлатистата ù коса проблесна на утринното слънце, влизащо от кухненския прозорец.

– Ти изглеждаш още по-зле сутрин, Лизандра.

Елин се засмя.

– Внимавай, Лизандра. Имаш си работа с голяма умница.

Лизандра изгледа многозначително повереницата си.

– Ако си приключила със сладките, Еванджелин, върви на покрива да ръсиш умнотии на Едион и Роуан.

– По-полека с Роуан – предупреди я Елин. – Все още се възстановява. Но ти се преструвай, че си е добре. Мъжете се ядосват, ако се суетиш покрай тях.

В очите на малката просветна пакостливо пламъче и тя се втурна към входната врата. Елин се заслуша, за да се увери, че наистина е тръгнала към горния етаж, преди да се обърне към приятелката си.

– Като порасне, ще е неудържима.

Лизандра простена.

– Да не мислиш, че не знам. На единадесет е, а вече се държи като тиранин. По цял ден слушам „Но защо?“ и „Нямам особено желание“, и „Защо, защо, защо“, и „Не, предпочитам да не се вслушвам в разумния ти съвет, Лизандра.“ – Тя потри слепоочията си.

– Тиранин е, но поне не ù липсва смелост – изтъкна Елин. – Не мисля, че много единадесетгодишни биха поели такъв риск, за да те спасят. – Подутините бяха спаднали, но по лицето на куртизанката още личаха синини, а и позарасналата раничка до устната ù още червенееше. – И не мисля, че има много деветнадесетгодишни, които биха се борили със зъби и нокти да спасят дете. – Лизандра заби поглед в масата. – Съжалявам – добави Елин. – Макар че всичко е по вина на Аробин... съжалявам.

– Ти дойде да ме спасиш – пророни Лизандра с едва доловим шепот. – Всички ми се притекохте на помощ.

Беше разказала подробно на Несрин и Каол за нощния си престой в тайна тъмница под градските улици. Бунтовниците вече претърсваха тунелите. Почти нищо друго не си спомняше, защото ù бяха сложили превръзка на очите и бяха запушили устата ù. Но най-много се беше притеснявала да не ù поставят пръстен от Камък на Уирда. Този ужас щеше да я измъчва дълго време.

– Не си очаквала да ти се притечем на помощ?

– Като изключим Сам и Уесли, никога не съм имала приятели, загрижени за мен. Повечето хора щяха да ме оставят в ръцете им... за тях съм най-обикновена пачавра.

– И по този въпрос размишлявах.

– Така ли?

Елин бръкна в джоба си и плъзна сгънат лист по масата.

– За теб е. И за нея.

– Нямаме нужда от... – Очите на Лизандра попаднаха върху восъчното клеймо.

Мастиленосиня змия: емблемата на Кларис. – Какво е това?

– Отвори го.

Лизандра я погледна отново, после счупи клеймото и прочете текста.