Кралица на сенките

– Ще има. Вече е твърде късно да я предотвратим. Жалко, че пръстенът няма да ви спаси от шиповете по стените на замъка.

Картината прелетя през съзнанието му – непоносимо ярка, навярно защото бе виждал подобна кървава сцена с очите си.

– Какво се е случило с теб, Лоркан? Кое те накара да поемеш по този окаян път? – Никога не го беше питал, не го бе интересувало. В предишния си живот би стоял до Лоркан и заедно с него би се подигравал на клетия глупак, дръзнал да се опълчи на кралицата им. – Не си такъв по природа.

– Така ли? Продължавам да служа на кралицата си, макар тя да не го възприема така. Кой ù обърна гръб веднага щом първата красавица отвори крака за него...

– Достатъчно.

Но Лоркан вече го нямаше.

Роуан изчака няколко минути, преди да слезе в апартамента. През цялото време въртеше пръстена в джоба си.

Елин го чакаше будна в леглото. Прозорците на спалнята ù бяха затворени, пердетата дръпнати, а камината отдавна беше угаснала.

– Е? – попита тя и гласът ù почти се загуби сред шумоленето на завивките от неговата страна на леглото.

Острото нощно зрение му позволи да види белязаната ù длан, където пусна пръстена. Тя го нахлузи на палеца си, размърда пръсти и се намръщи, когато не стана нищо вълнуващо. В гърлото му заседна смях.

– Колко ли ще се ядоса Лоркан – пророни Елин, доближавайки лице до неговото, – когато отвори амулета, намери пръстена на валгския командир в него и осъзнае, че сме му дали фалшивия?

* * *

Демонът разкъса тънките прегради между душите им така, сякаш бяха хартия, докато не остана само една – прозрачната мембрана на съзнанието му. Той не знаеше кога будува, кога спи, кога се храни. Всъщност все по-рядко му се случваше да гледа през собствените си очи. Излизаше толкова напред само когато демонският принц се хранеше с пленниците в тъмницата и му позволяваше да яде и пие с него.

Какъвто и контрол да бе установил онзи ден...

Кой ден?

Не си спомняше нито миг, в който демонът да е напускал тялото му.

Но...

Манон.

Име.

Не мисли за нея. Демонът мразеше името ù.

Манон.

Достатъчно. Не говорим за тях, потомците на кралете ни.

За кого?

Точно така.

* * *

– Готов ли си за утре? – попита го Елин, докато стояха на покрива на апартамента ù, загледани към стъкления дворец. Залязващото слънце го обливаше в златисто и оранжево, и рубинено – сякаш вече гореше.

Каол се молеше да не се стигне дотам, но...

– Доколкото е възможно.

Беше пристигнал преди няколко минути, за да преговорят плана за следващия ден, а когато Елин го покани на покрива, той опита да прикрие колебанието и неспокойствието си.

Кралицата носеше свободна бяла риза, натъпкана в тесните ù кафяви панталони, косата ù беше разпусната и ходеше боса. Стана му чудно какво ли би казал народът ù за босонога кралица.

Елин облегна ръце на парапета и кръстоса глезени.

– Предполагам знаеш, че ще опитам да не подлагам на излишна опасност човешки животи.

– Знам. Имам ти доверие.

Тя примигна насреща му и изумлението по лицето ù запрати топла вълна от срам през тялото му.

– Съжаляваш ли, че жертва свободата си, за да ме изпратиш във Вендлин? – попита Елин.

– Не – отвърна Каол, изненадан да открие, че е истина. – Независимо от случилото се помежду ни, беше глупаво да служа на краля. Иска ми се да вярвам, че така или иначе съм щял да го напусна.

Трябваше да ù го признае, изпитваше тази нужда още от завръщането ù.

– С мен – допълни дрезгаво тя. – Щеше да го напуснеш с мен... когато бях просто Селена.

– Но ти никога не си била просто Селена и мисля, че го знаеше дълбоко в себе си, дори преди всичко случило се. Вече разбирам.

Тя впери в него очи, далеч по-стари, отколкото на всяко друго деветнадесетгодишно момиче.

– Ти си същият онзи Каол от времето, преди да нарушиш клетвата към баща си.

Каол не знаеше дали да приема думите ù като обида. Вероятно го заслужаваше след всичко сторено.

– Май вече не искам да съм онзи Каол – отвърна той.

Онзи наивно предан, безполезен човек беше загубил всичко. Приятелката си, възлюбената си, поста си, честта си. И можеше да вини само себе си.

– Съжалявам – пророни той. – За Нехемия... за всичко.

Не беше достатъчно. И никога нямаше да бъде.

Тя обаче му се усмихна тъжно и стрелна очи към бледия белег върху бузата му.

– И аз съжалявам, че те обезобразих и опитах да те убия. – Погледът ù отново се плъзна към стъкления дворец. – Все още ми е трудно да мисля за случките от миналата зима. Но в крайна сметка се радвам, че ме изпрати във Вендлин и направи онази уговорка с баща си. – Тя затвори клепачи и си пое малка глътка въздух. Като отвори очи, залязващото слънце ги изпълни с течно злато. Каол се приготви за предстоящото. – Връзката ни беше важна за мен. Приятелството ти още повече. Не ти споделих истината за себе си, защото аз самата не можех да я преглътна. Съжалявам, ако думите ми онзи ден на пристанището – че бих избрала теб – са те накарали да вярваш, че ще се върна и всичко ще е наред.

Нещата се промениха. Аз се промених.