Кралица на сенките

Чакаше да проведат този разговор от седмици, месеци... и предполагаше, че ще крещи, ще крачи нервно или пък ще откаже да я слуша. Но го изпълваха единствено спокойствие и мир.

– Заслужаваш да си щастлива – пророни той. Съвсем искрено.

Заслужаваше щастието, което толкова често виждаше по лицето ù, когато беше с Роуан. Заслужваше и бурния смях, който споделяше с Едион, утехата и приятелските шеги на Лизандра. Заслужаваше щастие, навярно повече от всеки друг.

Елин хвърли поглед през рамо към слабия силует на Несрин, която ги чакаше до вратата през последните няколко минути.

– Ти също, Каол.

– Нали знаеш, че двамата с нея не сме...

– Знам. А трябва. Фалик... Несрин е добра жена. Подхождате си.

– Да, стига да проявяваше някакъв интерес към мен.

Очите ù просветнаха многозначително.

– О, проявява.

Каол също надникна към Несрин, отправила поглед към реката. И се поусмихна.

– Обещавам да е бързо и безболезнено. За Дориан – смени рязко темата Елин.

Дъхът му секна.

– Благодаря ти. Но... ако те помоля... – Не можа да изрече думите.

– Тогава ударът е твой. Само кажи. – Тя прокара пръсти по Окото на Елена и синият му камък засия на светлината от залеза. – Няма да гледаме назад. Това не помага. Можем да вървим само напред.

Пред него стоеше кралицата и от очите ù надничаше владетелят, в какъвто щеше да се превърне. Видението го остави без дъх, накара го да се почувства толкова млад, а тя изглеждаше толкова стара.

– Ами ако напред ни чакат още болка и отчаяние? – попита Каол. – И ужасяващ край?

Елин отправи поглед на север, сякаш виждаше чак до Терасен.

– Тогава не това е краят.

* * *

– Остават само двадесет. Силно се надявам да са готови за утре – прошепна Каол, когато двамата с Несрин си тръгнаха от тайната среща на бунтовниците в занемарената странноприемница до рибарското пристанище. Дори изпаренията от евтиното пиво в сградата не бяха успели да прикрият вонята на риба от червата, разпръснати по дървените греди навън, и от ръцете на рибарите, с които споделяха помещението.

– По-добре е от двама. Ще се справят – увери го Несрин, вървейки с леки стъпки по брега на реката.

Течението клатушкаше фенерите на лодките, завързани покрай пътеката. От едно от красивите имения по брега на Ейвъри се носеше тиха музика. Обитателите му празнуваха лятното слънцестоене.

Някога, в един друг живот, двамата с Дориан често посещаваха такива тържества, даже по няколко на вечер. Той самият не ги намираше за забавни, но придружаваше Дориан, за да го пази.

А трябваше да се забавлява. Трябваше да изживява докрай всяка секунда с приятеля си.

Не беше подозирал колко безценни бяха тези моменти на спокойствие.

Но... сега нямаше да мисли за това, за утрешната си мисия. За човека, с когото щеше да се сбогува.

Двамата повървяха в мълчание, накрая Несрин свърна по една странична уличка и се отправи към малкия храм, закътан между два склада. Сивите му каменни стени бяха очукани, а в колоните пред входа се виждаха парчета от мидени черупки и корали. От вътрешността му се изливаше златиста светлина, разкриваща кръгло, открито пространство със скромен фонтан в центъра.

Несрин изкачи няколкото стъпала и пусна една монета в затворения съд до по-близката колона.

– Ела с мен.

Дали защото не искаше да стои сам в апартамента си и да тъне в мрачни мисли за предстоящото, или защото посещението в храм, макар и безполезно, нямаше да му навреди... но Каол я последва.

По това време храмът на Морския бог пустееше. Малката вратичка в дъното му беше заключена с катинар. Дори жреците бяха отишли да поспят няколко часа, преди да се събудят призори, за да посрещнат моряците и рибарите, дошли да оставят даровете си, да помислят на спокойствие или да поискат благословията на бога, преди да отплават с първите лъчи на слънцето.

Два коралови фенера висяха от сводестия таван, озарявайки седефените плочки над тях като морска повърхност в пълнолунна нощ. Несрин седна на една от четирите пейки, наредени покрай извитите стени – по една за всяка от посоките, в които можеше да поеме морякът.

Тя избра южната.

– За Южния континент? – попита Каол и се настани до нея на гладкото дърво.

Несрин се загледа в малкия фонтан. Бълбукането на водата беше единственият звук наоколо.

– Посещавала съм Южния континент два пъти в детството си, когато гостувахме на роднини. И веднъж, за да погребем майка ми. През целия ù живот я улавях да се взира на юг. Сякаш го виждаше.

– Мислех, че само баща ти е оттам.

– Да. Но тя се влюби в онези земи и казваше, че чувствала тях като свой дом, не Рифтхолд. Баща ми така и не склони, колкото и пъти да го молеше да се върнат там.

– Ще ли ти се да беше склонил?

Черните ù като нощта очи се плъзнаха към него.

– Никога не съм се усещала у дома. Нито тук, нито в Милас Агиа.

– Божественият град – пророни той, спомняйки си уроците по история и география от военната си подготовка.