Кралица на сенките

– Не ми казвай какво заслужавам и какво – не. Не ми говори за утре и за бъдещето... и за всичко останало.

Той взе ръката ù, пръстите ù бяха студени и трепереха леко. Какво искаш да ти кажа, Огнено сърце?

Елин се загледа в сключените им ръце и в златния пръстен около палеца ù. Той стисна пръстите ù нежно. Когато вдигна глава, очите ù пламтяха.

– Кажи ми, че ще преживеем утрешния ден. Че ще преживеем войната. Че... – Тя преглътна сухо. – Кажи ми, че дори да отведа всички ни в ада, с теб ще горим заедно.

– Не сме тръгнали към ада, Елин – отвърна той. – Но където и да отидем, ще бъдем заедно.

Устните ù потрепериха леко и тя разплете ръка от неговата, за да опре длан в гърдите му.

– Само веднъж – пророни. – Искам да те целуна само веднъж.

Всички мисли изхвърчаха от главата му.

– Звучи така, сякаш очакваш, че няма да ти се отдаде друг шанс.

Страхът в очите ù му казваше достатъчно – казваше му, че навярно приповдигнатото ù поведение на вечеря е имало за цел да успокои Едион.

– Знам какви са шансовете ни.

– Двамата с теб винаги сме обичали да надиграваме шансовете си.

Тя опита да се усмихне, но неуспешно. Той се приведе към нея, плъзна ръка около кръста ù и усети гладката коприна под пръстите си, топлото ù стегнато тяло, и прошепна в ухото ù:

– Дори когато сме разделени утре, ще бъда до теб във всеки един миг. И при всяка стъпка след това... накъдето и да се отправим.

Тя си пое треперлива глътка въздух и Роуан отдръпна лицето си назад, за да я погледне в очите. Елин погали устните му с разтреперани пръсти и самообладанието му едва не рухна на мига.

– Какво чакаш? – промълви гърлено той.

– Копеле – смъмри го тя и го целуна.

Устата ù беше мека и топла и той трудно сдържа стона, надигнал се от гърдите му. Тялото му застина – целият му свят застина – от пеперудената целувка, дала отговор на един съкровен, многовековен въпрос. Осъзна колко надълбоко се взира в нея чак когато Елин отдръпна леко лицето си. Пръстите му се стегнаха около кръста ù.

– Отново – прошепна той.

Тя се изхлузи от хватката му.

– Ще получиш останалото, ако оцелеем след утрешния ден.

Роуан не знаеше дали да се смее, или да вие.

– Подкупваш ме да оцелея ли?

По устните ù най-сетне изплува усмивка. И кротката радост по лицето ù почти го уби.

Бяха минали през тъмнина, болка и отчаяние заедно. И продължаваха да вървят по същия мрачен път. Затова усмивката ù... Взимаше му ума всеки път, когато я видеше и осъзнаеше, че е за него.

Роуан остана вкоренен в центъра на стаята, а Елин духна свещите и си легна.

Той я загледа в сумрака.

– Събуждаш у мен желанието за живот, Роуан. Не за оцеляване, не за съществуване. За живот – прошепна тя.

Неговите думи се губеха. Изповедта ù го поразяваше по-дълбоко дори от целувката ù.

Затова просто легна до нея и я държа в обятията си цяла нощ.

66

Елин излезе на разсъмване да купи закуска от големия пазар на бедняшкия квартал. Слънцето вече затопляше тихите улици и пелерината с качулка бързо започна да я запарва. Поне се очертаваше ясен ден – добро начало. Независимо от граченето на гарваните край труповете по площадите за екзекуции.

Мечът тежеше до хълбока ù. Съвсем скоро щеше да го извади от ножницата му. Съвсем скоро щеше да се изправи пред мъжа, убил семейството ù и поробил кралството ù. Съвсем скоро щеше да прекрати живота на скъп приятел. А кой знае – може би никога нямаше да си тръгне от двореца. Или пък щеше да си тръгне с черен нашийник, в случай че Локан ги беше предал.

Всичко беше готово, всяко възможно затруднение бе премислено, всяко оръжие – наточено. Предишния ден Лизандра заведе Еванджелин да премахнат татуировките им, а после отидоха да съберат притежанията си от публичния дом. Нанесоха се в удобна странноприемница в другия край на града и Лизандра плати за стаята им с малкото си спестявания, скътани през годините. Приятелката ù предложи помощта си многократно, но Елин ù нареди да се изнесе от града час по-скоро и да тръгне към вилата на Несрин. Тя я предупреди да внимава, целуна я по двете бузи и потегли с повереницата си – и двете грейнали от щастие и волни като птички. Елин се надяваше вече да са напуснали града.

Тя купи една торба сладки и няколко пая с месо, без да обръща особено внимание на шумотевицата край себе си – пазарът вече кипеше от подранили гуляйджии, готови да отпразнуват лятното слънцестоене. Тази година бяха значително по-кротки от обикновено, навярно заради публичните екзекуции.

– Госпожице?

Елин се наежи и веднага посегна към меча си, преди да осъзнае, че продавачът на пайове още чака да получи парите си.

Той заотстъпва уплашено назад.

– Извинете – промълви тя и хвърли монетите в протегнатата му ръка.

Мъжът ù се усмихна плахо.

– Май всички са малко напрегнати тая заран.

Елин се пообърна към него.

– Още екзекуции?

Продавачът кимна със заоблената си брадичка към близката улица.

– Не видяхте ли съобщението? – Тя поклати рязко глава. Беше предположила, че тълпата, струпана край ъгъла, гледа някой уличен изпълнител. – Иди, та се сети.

Разправят, че било написано с нещо като кръв, ама по-тъмно...