Кралица на сенките

Елин вече крачеше към улицата, посочена от търговеца, следвайки пълчищата, тръгнали към новия куриоз.

Присъедини се към тълпата от любопитни веселбари, търговци и стражи, докато всички вкупом не свърнаха към ярко осветена задънена уличка. Хората се рояха пред каменната стена в края ù и шушукаха трескаво.

„Какво значи това?“, „Кой го е писал?“, „Не ми звучи добре, особено навръх слънцестоенето“, „Има и още такива, същите, на всеки голям пазар из града“.

Елин си проправи път през тълпата, без да изпуска от очи оръжията и кесията си, в случай че на някой джебчия му хрумнеше глупава идея.

Посланието бе написано с грамадни черни букви. Смрадта, която излъчваха, ù беше повече от позната – валгска кръв, сякаш някой с много, много остри нокти бе разпорил някой от стражите, за да го използва като кофа с боя.

Елин се завъртя на пета и побягна.

Прелетя през оживените улици, пресечка след пресечка, докато не достигна порутената къща на Каол. Отвори вратата и изкрещя името му. Посланието на стената се състоеше от едно-единствено изречение и изкупваше доживотен дълг.

Едно-единствено изречение, предназначено само за Елин Галантиус, изречение, което променяше всичко:

УБИЙЦО НА ВЕЩИЦИ,

ЧОВЕКЪТ ОЩЕ Е В НЕГО

67

Елин и Каол помогнаха на Роуан и Едион да внесат двата варела адски огън в канализацията. Сдържаха дъха си и никой от четирима им не говореше. Като стигнаха, дори не посмяха да запалят факли в студената воняща тъма заради опасните варели, които вече седяха на каменната пътека до тях. На Едион и Роуан така или иначе нямаше да им трябват с елфическото им зрение.

Роуан стисна ръката на Каол и му пожела успех. Когато се обърна към Елин, тя съсредоточи вниманието си върху съдраното крайче на пелерината му, явно го беше закачил на някое отдавна забравено препятствие. Прегърна го, без да откъсва очи от скъсаното място – бързо, силно, вдишвайки аромата му вероятно за последен път. Той задържа ръцете си върху нея, сякаш не искаше да я пуска от обятията си, но Елин се обърна към братовчед си.

Ашриверски очи посрещнаха нейните и тя докосна лицето му – обратната страна на собствената ù красива монета.

– За Терасен – пророни тихо.

– За семейството ни.

– За Мериън.

– За нас.

Едион извади бавно Меча на Оринт, коленичи пред нея и го вдигна във въздуха, свеждайки глава.

– Десет тъмни години свършват тук. Озарете мрака, Ваше Величество.

В сърцето ù нямаше място за сълзи, нямаше да ги допусне там. Тя пое меча на баща си от ръцете му и усети солидната му, окуражителна тежест.

Едион стана и се върна на мястото си до Роуан. Елин плъзна поглед по тримата мъже, които значеха всичко за нея – повече от всичко.

И се усмихна с храброст, жар, надежда за бленуваното бъдеще.

– Да вдигнем шум до небето.

68

Каретата на Лизандра криволичеше през гъмжащите улици на града. Всяка пресечка отнемаше три пъти повече време от обичайното заради многолюдните тълпи, изливащи се към пазарите и площадите да ознаменуват лятното слънцестоене. Никой от празнуващите не подозираше какво предстои да се случи, кой крачи устремено през града им.

Дланите ù се изпотиха под копринените ръкавици. Еванджелин, уморена от утринната горещина, дремеше на рамото ù. Трябваше да потеглят още снощи, но... Но бе изпитала нужда да се сбогува. Ярко облечени хора се нижеха покрай каретата и кочияшът им крещеше да освободят пътя. Никой не му обръщаше внимание.

Богове, ако Елин искаше публика, то беше избрала най-подходящия ден от годината. Каретата спря на някакво кръстовище и Лизандра надникна през прозореца. Улицата предлагаше чудесен изглед към стъкления дворец, грейнал ослепително под утринното слънце. Върховете на кулите му пробождаха като копия безоблачното небе.

– Пристигнахме ли? – измърмори Еванджелин.

Лизандра я погали по ръката.

– Още малко, съкровище.

И отправи молитва към Мала, носителката на огъня, чийто празник започваше с толкова цвят и светлина, както и към Темис, който никога не забравяше поробените същества.

Но тя самата вече не беше робиня. Заради Еванджелин беше готова да не слезе от каретата и да напусне града. Макар да оставяше приятелите си.

* * *

Едион носеше тежкия варел със стиснати зъби. Чакаше ги дълъг път до двореца. Особено при положение че трябваше да минават през канали с вода и срутени камънаци, по които дори елфическото им равновесие можеше да ги предаде. Но оттук минаваха и Копоите на Уирда. Макар че Елин и Несрин не им бяха начертали подробна карта, вонята ги водеше безпогрешно.

– Внимавай – предупреди го Роуан през рамо и вдигна варела си по-високо, заобикаляйки една пропукана скала.

Едион едва се сдържа да не го охули за безсмислената заповед. Но все пак не можеше да вини принца. Изпуснеха ли някой от варелите, субстанциите в него можеха да се смесят с доста неприятен резултат.

Преди няколко дни, подбудени от недоверието си в качеството на стоките от Пазара на сенките, Каол и Едион намериха един изоставен хамбар извън града, където изпробваха взривната мощ на варел с адски огън, десет пъти по-малък от тези, които носеха сега.