Кралица на сенките

– Избих колкото можах от тях – продължи Елин, скръствайки ръце, като внимаваше да не се покажат скритите остриета в костюма ù. – Прощавайте, че не го превърнах в кърваво зрелище. Може би другия път.

Дориан не помръдваше, а лицето му си оставаше леденостудено над черния нашийник около врата му.

– И как успя да заловиш капитана на Гвардията ми?

Каол продължаваше да се взира в Дориан. Смутеното му, умолително

изражение едва ли беше престорено.

– Чакаше ме на пристанището като добро куче. Когато го видях без униформата, го накарах да си изпее и майчиното мляко. Призна си за всяко едно съзаклятие.

Кралят отмести очи към капитана.

– Така значи.

Елин устоя на желанието да погледне към големия часовник в далечния ъгъл на залата или към позицията на слънцето отвъд високия прозорец. Трябваше умело да премерят времето си. Но дотук се справяха добре.

– Питам се все пак – подхвана умислено кралят, облягайки се назад в трона си – кой е съзаклятничил повече – капитанът или ти, шампионе. Или предпочиташ да те наричам Елин?

70

Това място вонеше на смърт, на ад, на черното пространство между звездите. Многовековното обучение помагаше на Роуан да стъпва предпазливо, да внимава с опасния товар в ръцете си, докато двамата с генерала вървяха бавно през сухия, древен проход.

По стръмната каменна пътека личаха следи от остри нокти и тя тънеше в такъв мрак, че дори очите на Роуан започваха да го предават. Генералът се катереше близо зад него, без да издава нито звук, макар че от време на време някое и друго камъче изхрущяваше под ботушите му.

Елин трябваше вече да е в двореца заедно с капитана – нейния билет към тронната зала.

Ако изчисленията им бяха верни, до няколко минути можеха да взривят смъртоносния си товар.

След още няколко минути щеше да е до нея, зареден с магия, чрез която възнамеряваше да изтръгне въздуха от дробовете на краля. А после с удоволствие щеше да погледа как Елин го изгаря жив. Съвсем бавно. Но неговата наслада щеше да бледнее пред тази на генерала. На всяко дете на

Терасен.

Минаха през врата от масивно желязо, отметната назад, сякаш грамадни ръце с жестоки нокти я бяха извадили от пантите ù. Отвъд нея ги чакаше пътека от гладък камък.

Едион вдиша рязко в същия момент, в който мозъкът на Роуан запулсира бясно в точката между очите му.

Камък на Уирда.

Елин го беше предупредила за кулата – че камъкът ù ù бе донесъл зверско главоболие, но това...

Тя поне е била в човешкото си тяло.

Болката беше непоносима, сякаш кръвта му се отдръпваше във вените при близостта с магическия камък.

Едион изруга и Роуан повтори думите му.

Но в каменната стена пред тях имаше широк процеп, през който навлизаше чист въздух.

Роуан и Едион се промъкнаха безшумно през него.

И се озоваха в голяма, кръгла зала с осем отворени железни врати. Основата на часовниковата кула, ако изчисленията им бяха верни.

Тук цареше почти непрогледен мрак, но Роуан не посмя да запали факлата си.

Едион подуши въздуха и носът му произведе мокър звук. Мокър, защото...

По устните и брадичката на Роуан се стичаше кръв. Носът му кървеше.

– Побързай – прошепна той и остави варела си в отсрещния край на помещението.

Само още няколко минути.

Едион разположи собствения си варел с адски огън срещу другия до входа на залата. Роуан коленичи, а главата му пулсираше все по-болезнено и по- болезнено.

Потискайки агонията, доколкото можеше, забоде фитила във варела си и провлачи дължината му чак до Едион. Единственият звук в помещението беше потропването на капките кръв от носовете им по черния каменен под.

– По-бързо – нареди Роуан и Едион изръмжа тихо, вече несъгласен да търпи предупрежденията му като тактика за отвличане на вниманието.

Роуан не му каза, че още преди минути я бе изоставил.

Той извади меча си и тръгна към входа, през който бяха влезли. Едион заотстъпва назад към него, развивайки съединените фитили. Трябваше да се отдалечат достатъчно, преди да ги запалят, в противен случай взривът щеше да ги изпепели.

Той се помоли безмълвно на Мала Елин да задържи фронта още малко, както и кралят да е твърде съсредоточен върху шампиона си и капитана, за да изпрати някого в подземието.

Едион го достигна с размотания шнур, прорязващ мрака като бяла резка. Другата ноздра на Роуан също прокърви. Свещени богове, как смърдеше това място! На смърт и голгота. Направо не можеше да мисли тук. Сякаш някой стискаше главата му в менгеме.

Двамата се оттеглиха в тунела, влачейки фитила след себе си – единствената им надежда за спасение.

Нещо капна на рамото му. И ухото му кървеше.

Той избърса кръвта със свободната си ръка.

Но не беше кръв.

Гърлено ръмжене изпълни прохода и ги накара да замръзнат на място.

Нещо се раздвижи по тавана.

Седем неща.

Едион пусна макарата на каменния под и извади меча си.

Парче плат – сиво, малко, съдрано – падна от пастта на съществото, висящо над главите им. Пелерината му – липсващото крайче от пелерината му.

Лоркан бе излъгал.

Не беше избил Копоите на Уирда.

Просто ги беше насъскал по Роуан.

* * *

Елин Ашривер Галантиус стоеше гордо пред краля на Адарлан.