Кралица на сенките

Каол вдигна меча си и зае позиция между отворените врати и тиранина.

Кралят направи още една крачка.

– Още геройски подвизи? Не се ли отегчи, капитане?

Каол не помръдна от мястото си.

– Ти уби хората ми. И Сорша.

– И много други.

Трета стъпка. Кралят надникна над рамото му към коридора, където Елин и Дориан вече не се виждаха.

– Всичко приключва сега – заяви Каол.

* * *

Валгските принцове във Вендлин бяха неудържима сила. Но сега един от тях обитаваше тялото на Дориан, използваше магията му...

Елин летеше по коридора, обградена от стъкло, мрамор и открито небе.

А зад нея като гибелна черна буря се носеше Дориан.

Лед обгръщаше всичко край него, по стъклата плъзваше скреж.

Елин знаеше, че достигнеше ли я ледът, няма да направи нито крачка повече.

Беше наизустила всеки коридор, всяко стълбище в двореца от картите на Каол.

Затова напрегна всички сили, молейки се капитанът да ù спечели още малко време, и се стрелна нагоре по едно тясно стълбище.

Ледът пращеше по стъклото зад нея и студът хапеше петите ù.

По-бързо – по-бързо.

Нагоре и все по-нагоре. Минаваше пладне. Ако нещо се беше объркало с Роуан и Едион...

Тя достигна върха на стълбището, но се подхлъзна на вледенената площадка, залитна настрани и полетя надолу...

В последния момент се подпря с ръка на пода и част от кожата ù остана залепена на леда. Блъсна се в една стъклена стена и отскочи от нея, после пак хукна, обградена от мраз.

По-нависоко – трябваше се изкачи по-нависоко.

А Каол беше сам с краля...

Не си позволи да мисли за това. Ледени шипове се стрелнаха от стените и едва не я прободоха.

Дъхът гореше в гърлото ù.

– Казах ти – проехтя студен мъжки глас зад гърба ù, стабилен, сякаш собственикът му не тичаше подире ù. Скреж обгърна прозорците от двете ù страни като дебела паяжина. – Казах ти, че ще съжаляваш, задето си ме пощадила. Че ще унищожа всичко, което обичаш.

Елин достигна стъкления мост между две от най-високите кули. Беше напълно прозрачен и разкриваше с плашеща яснота всеки сантиметър от бездната под краката ù.

Още скреж плъзна по прозорците със скриптене...

Някое от стъклата се пръсна и от гърлото ù се изтръгна писък, когато парчетата се забиха в гърба ù.

Тя свърна настрани към счупения прозорец, към тънката му желязна рамка и пропастта отвъд нея.

И се хвърли през зейналата дупка.

72

Слънчев простор, вятърът в ушите ù, а после...

Елин се приземи на крака върху открития стъклен мост на долното ниво и коленете ù изпукаха, поемайки удара. Превъртя се и тялото ù изпищя от болка заради тънките рани по ръцете и гърба ù, където стъклените парчета бяха прорязали костюма, но мигновено хукна към вратата на кулата в другия край на моста.

Надникна навреме да види как Дориан скача през счупения прозорец, вперил смъртоносен поглед в нея.

Елин отвори вратата тъкмо когато принцът кацна върху моста с трясък. Затръшна я след себе си, но дебелото ù стъкло не успя да изолира нарастващия студ.

Още малко.

Тя хукна по витото стълбище на кулата със сподавено ридание зад стиснатите зъби.

Роуан. Едион. Каол.

Каол...

Вратата в дъното на кулата изхвърча от пантите си и мразът влетя през нея, отмъквайки дъха ù.

Но Елин беше достигнала върха на кулата. Оттук започваше друг стъклен мост, тесен и гол, който се простираше чак до един от далечните шпилове.

Беше обгърнат в сянка, тъй като слънцето все още не успяваше да се подаде иззад другата страна на сградата. Най-високите кули на стъкления дворец я обграждаха като в клетка от тъмнина.

* * *

Елин бе избягала, вземайки Дориан със себе си.

Каол успя да ù спечели поне толкова време в отчаян опит да спаси и нея, и краля си.

Тази сутрин влетя в къщата му, смееща се през сълзи, и му разказа за посланието от Водачката на Крилото – как ù се отблагодаряваше вещицата, задето бе спасила живота ù. Дориан още го имаше, продължаваше да се бори.

Първоначалният ù план беше да се погрижат и за двамата едновременно – и за краля, и за принца, а Каол се съгласи да ù помогне, да опита да установи връзка с човешкото у Дориан, да го окуражи да се бори за себе си. Докато не видя хората си да висят по оградата на двореца.

Гледката прогони всякакво желание за преговори.

За да има Елин шанс – макар и малък – да освободи Дориан от проклетия нашийник, кралят трябваше да е вън от играта. Дори това да ù костваше дълго чаканото възмездие за семейството и кралството ù.

Каол с радост щеше да му отмъсти от нейно име, както и от името на още мнозина.

Кралят погледна меча му, после лицето му и се изсмя.

– Искаш да ме убиеш ли, капитане? Колко драматично.

Елин и Дориан се бяха отдалечили достатъчно. Блъфът ù се получи толкова добре, че дори Каол повярва в автентичността на Окото – така прецизно го насочи към слънцето, за да засияе синият камък. Той нямаше представа къде е скрила оригинала. Дали изобщо някога го е носила.

Всичко – всичко, което бяха постигнали, което бяха загубили, за което се бяха борили... Всичко се свеждаше до този момент.

Кралят продължаваше да пристъпва към него, а Каол държеше меча пред себе си, без да помръдва от мястото си.