Кралица на сенките

За Рес. За Бруло. За Сорша. За Дориан. За Елин и Едион, и тяхното семейство, за хилядите, загинали в трудовите лагери. И за Несрин, която беше излъгал, която напразно щеше да чака завръщането му, съвместното им бъдеще. Не съжаляваше за нищо друго, освен за това.

Блъсна го черна вълна и Каол залитна назад. Защитните символи гъделичкаха кожата му.

– Ти губиш – пророни задъхано той.

Кръвта се ронеше под дрехите му и започваше да го сърби.

Още една черна вълна, същата като онази, която бе поразила Дориан – която самият принц не бе могъл да понесе.

Този път Каол усети пълната ù мощ – безкрайната агония, обещанието за непоносима болка.

Кралят го доближи. Каол вдигна меча си по-високо.

– Защитните ти символи вече не вършат работа, момче.

Каол се усмихна, вкусвайки кръвта в устата си.

– Добре че стоманата е по-издръжлива.

Слънцето, изливащо се през прозорците, стопли гърба му, сякаш го прегръщаше за утеха. Сякаш му казваше, че е настъпил моментът.

Ще направя всичко по силите си, беше обещала Елин.

А той ù спечели достатъчно време.

Черна вълна се надигна зад краля и погълна светлината в стаята.

Каол разтвори широко ръце и тъмнината го връхлетя, помете го, покоси го и от него остана само сияние – пламтящо синьо сияние, топло и приветливо.

Елин и Дориан се бяха измъкнали. Това му стигаше.

Затова посрещна болката без страх.

73

Демонът щеше да я убие.

И той го подкрепяше.

Лицето ù... това лице...

Тръгна бавно към жената в другия край на тесния сенчест мост. Кулите високо над тях лъщяха ослепително.

Ръцете ù бяха облени в кръв и отстъпваше задъхано, свила юмруци пред себе си.

На единия ù пръст блестеше златен пръстен. Вече я подушваше – подушваше безсмъртната, могъща кръв във вените ù.

– Дориан – пророни жената.

Не знаеше това име.

А сега щеше да я убие.

74

Време. Трябваше да си спечели повече време или да го открадне, докато мостът още тънеше в сянка, докато слънцето се изкачваше бавно, бавно в небесата.

– Дориан – повтори умолително Елин.

– Ще изтръгна вътрешностите ти – заплаши я демонът.

По моста плъзна лед. С всяка нейна стъпка към вратата на кулата парчетата стъкло в гърба ù се местеха, прорязваха още по-надълбоко плътта ù.

Часовниковата кула все още се издигаше.

Но поне краля го нямаше.

– В момента баща ти е в съвещателната си зала – подхвана Елин, мъчейки се да потисне режещата болка. – Там е с Каол, твоя приятел. И по всяка вероятност вече го е убил.

– Хубаво.

– Каол – повтори името му Елин. Единият ù крак се подхлъзна на леда и светът се килна настрани, преди да възвърне равновесието си. Стомахът ù се сви при вида на бездънната пропаст под нея, затова побърза да насочи очи към принца, макар че поредната вълна на агония проряза тялото ù. – Каол. Ти се жертва за него. Позволи им да ти сложат този нашийник... за да се спаси поне той.

– Ще позволя на краля да сложи същия и на теб, а после ще си поиграем.

Тя се блъсна във вратата към кулата и заопипва слепешком за дръжката.

Но и тя беше замръзнала.

Елин задращи с нокти леда, докато погледът ù прескачаше между принца и слънцето, което всеки момент щеше да надникне иззад един от високите шпилове.

Дориан се намираше на десетина крачки от нея.

Тя отново впери очи в него.

– Сорша... казваше се Сорша и те обичаше. Ти обичаше нея. А те ти я отнеха.

Пет крачки.

Нямаше нищо човешко в лицето му, нито следа от спомен в сапфирените му очи.

Елин зарида, а от носа ù шурна кръв заради опасната му близост.

– Върнах се за теб. Както обещах.

Леден кинжал се появи в ръката му и смъртоносното му острие проблесна като звезда на слънчевата светлина.

– Не ме интересува – отвърна Дориан.

Тя протегна ръка пред себе си, сякаш можеше да го изтласка с нея, и сграбчи една от неговите. Нямаше време дори да се учуди на студенината ù, преди Дориан да забие ножа под ребрата ù.

* * *

Съществото се блъсна в него със страшна сила, поваляйки го на земята, и от устата на Роуан бликна кръв. Четири от Копоите на Уирда лежаха мъртви, но от фитила го деляха още три. Едион изрева от болка и ярост, държеше трите изчадия настрана, докато Роуан забиваше меча си в каменната кожа...

Съществото върху него се отдръпна назад, избяга му.

Останалите три се обединиха отново, подивели от мириса на елфическа кръв, обливаща прохода. Неговата кръв. Кръвта на Едион. Лицето на генерала вече бледнееше от загубата ù. Нямаше да издържат още дълго.

Но трябваше да срути някак проклетата часовникова кула.

Сякаш с единна мисъл, с единно тяло трите Копоя на Уирда се спуснаха към тях и ги разделиха – първият се нахвърли на генерала, а другите два скочиха към него...

Каменни челюсти се впиха в крака му и Роуан падна на земята.

Костта му се строши със зловещ звук и го обгърна чернота...

Но той се опълчи на мрака, който неумолимо го влачеше към смъртта.

И заби бойния си нож дълбоко в окото на Копоя тъкмо когато вторият налиташе с оголени зъби на протегнатата му ръка.

В този миг нещо голямо блъсна звяра и го запрати в стената. След секунда тежестта на мъртвия се вдигна от тялото му и...

Лоркан изскочи от тъмнината с извадени мечове и боен вик на уста и се нахвърли на останалите копои.