Кралица на сенките

Хората по улиците над тях продължаваха да крещят панически. Виковете им като че ли се приближаваха, засилваха се.

– Готови! – обърна се командирът към воините си.

Едион пое глътка въздух – една от последните му. Роуан се изправи, доколкото можа, непоколебим пред смъртта, която ги зовеше. Едион можеше да се закълне, че прошепна името на Елин. От крайните вражески редици долетяха още писъци.

Няколко войници от предните се обърнаха да видят какво се случва.

Едион не се интересуваше. Не и при положение че стоеше пред низ от мечове, лъснали като зъбите на някой свиреп звяр.

Командирът спусна ръка.

И призрачният леопард я откъсна от тялото му.

* * *

За Еванджелин, за свободата ù, за бъдещето ù.

Лизандра помиташе войниците със зъби и нокти.

Стигнаха до средата на града, преди да изскочи от каретата. Инструктира Еванджелин да продължи до вилата на Фалик, да бъде добро момиче и да се пази. Беше преодоляла на бегом две пресечки в посока към замъка, без да я е грижа, че не може да им помогне много в боя, когато вятърът я блъсна и събуди дива песен в кръвта ù.

Тогава Лизандра съблече човешката си кожа, клетката, в която бе живяла толкова дълго, и се спусна по дирите на приятелите си.

Войниците в тунела крещяха от ужас, докато ги разкъсваше – отнемаше по един живот за всеки ден, прекаран в ада, за загубеното ù детство и за това на Еванджелин. Чисто въплъщение на гнева, на яростта, на отмъщението.

Намери Едион и Роуан притиснати към срутени скали, запушили изхода им. Гледаха с окървавени, смаяни лица как се нахвърля на един войник и изтръгва гръбнака му.

О, това тяло определено ù харесваше.

Още войници влетяха в тунела и Лизандра се устреми към тях, отдавайки се напълно на звяра, в който се беше превърнала. Развилня се като същинско олицетворение на смъртта.

Усмири се чак когато не останаха живи Валги и светлата ù козина се накваси с кръв – гнусна, черна кръв.

– Дворецът – пророни задъхано Роуан от мястото си до камъните. Едион притискаше с длан дълбоката рана в крака му. Роуан посочи към разчистения път, осеян с кървави трупове. – Кралицата.

Заповед и молба.

Лизандра кимна и от муцуната ù се проточи черна, лепкава кръв. Завъртя се и хукна по същия път, откъдето беше дошла.

Хората крещяха при вида на призрачния леопард, който летеше като стрела през улиците и заобикаляше ловко цвилещи коне и файтони. Стъкленият дворец се издигаше насреща ù, полуобгърнат от пушилката на срутената часовникова кула. Светлина – огън – лумтеше между кулите му. Елин. Елин беше жива и сееше погром.

По желязната порта на двореца висяха гниещи трупове. Огън и тъмнина се сблъскаха със страшна сила между високите кули и тълпата наоколо замлъкна от удивление. Лизандра се спусна към портата и всички по пътя ù се отдръпваха с ужасени писъци чак до отворения вход. На който стояха тридесет валгски стражи, въоръжени с лъкове и готови за стрелба.

Всички насочиха оръжията си към нея.

Тридесет стражи със стрели, а отвъд тях я чакаше дворецът. И Елин.

Лизандра скочи в атака. Най-близкият войник стреля право към гърдите ù.

Сетивата на леопарда ù подсказваха, че стрелата ще попадне в целта си.

Но Лизандра не забави крачка. Не спря.

За Еванджелин. За бъдещето ù. За свободата ù. За приятелите, които ù се бяха притекли на помощ.

Стрелата летеше неумолимо към сърцето ù.

Докато нечия чужда стрела не я отклони в полет.

Лизандра повали войника и раздра лицето му с нокти.

Познаваше само един стрелец с толкова точен мерник.

Леопардът нададе яростен рев и се превърна в буря от смърт за най-близките врагове, докато по останалите се забиваха стрелите на нейните приятели.

Лизандра вдигна поглед тъкмо навреме да види как Несрин Фалик опъва лъка си на съседния покрив, обградена от бунтовници. Стрелата ù попадна право в окото на последния жив страж по пътя ù към двореца.

– Върви! – чу се викът ù над глъчката на ужасената тълпа.

Огън и нощ воюваха между най-високите кули и земята трепереше.

Лизандра препусна нагоре по стръмната лъкатушеща пътека в гората.

Усещаше единствено тревата и дърветата, и въздуха.

И гъвкавото си, могъщо тяло, пламналото си сърце, пеещо с всяка стъпка, с всяко движение. Най-сетне – бърза като вятъра и свободна.

Дивият устрем изпълваше вените ù с радост дори докато кралицата ù се бореше за кралството и света им високо, високо над нея.

76

Елин дишаше тежко и водеше битка с болезненото туптене в главата си. Твърде скоро. Беше употребила твърде много сила твърде скоро. Не си беше дала време да я попие постепенно и бавно да достигне дълбините ù. Трансформирането в елфическа форма не ù помогна, само направи вонята на Валга още по-нетърпима.

Дориан стоеше на колене и дращеше ръката си, където пръстенът сякаш гореше, жигосвайки плътта му.

Изпращаше към нея нови и нови вълни мрак, а тя всеки път ги отблъскваше със стена от огън.

Но кръвта ù започваше да кипи.

– Опитай, Дориан – продължаваше да го умолява, макар да чувстваше езика си като пергамент в пресъхналата си уста.

– Ще те убия, елфическа кучко.

Гърлен смях се разнесе зад нея.