Кралица на сенките

Елин се обърна само наполовина – предпочиташе да застане с гръб към откритата пропаст, отколкото към някого от двама им.

Кралят на Адарлан стоеше пред отворената врата в другия край на моста.

Каол...

– Колко благородно от страна на капитана да ти спечели време, за да имаш шанс да спасиш сина ми.

Тя опита... опита, но...

– Накажи я – изсъска демонът от отсрещната страна на моста.

– Търпение. – Но кралят се вцепени осезаемо, като видя горящия златен пръстен на ръката на Дориан. Суровото му, жестоко лице се вкамени. – Какво си сторила?

Принцът се загърчи и нададе толкова оглушителен писък, че елфическите ù

уши зазвъняха.

Елин извади меча на баща си.

– Убил си Каол – пророни с кухи думи.

– Дори веднъж не замахна с меча си. – Той се подсмихна към нейното острие. – Съмнява ме и ти да успееш.

Дориан замлъкна.

– Убил си го – озъби се Елин на краля.

Той тръгна към нея и стъпките му отекнаха глухо по стъкления мост.

– Съжалявам единствено – отвърна кралят, – че нямах време да го поизмъчвам.

Тя направи крачка назад – само една.

Кралят извади Нотунг.

– Но за теб ще намеря.

Елин вдигна меча си с две ръце.

И тогава...

– Какво каза?

Дориан.

Гласът му беше дрезгав, пресеклив.

Кралят и Елин извърнаха погледи към принца.

Дориан се взираше в баща си и очите му искряха като звезди.

– Какво каза? За Каол?

– Замълчи – викна му кралят.

– Убил си го. – Този път думите му не прозвучаха въпросително.

Устните на Елин затрепериха и тя потъна дълбоко, дълбоко, дълбоко в себе си.

– И какво от това? – вирна вежди кралят.

– Уби ли Каол?

Светлината върху ръката на Дориан гореше все по-ярко и по-ярко...

Но нашийникът си оставаше около врата му.

– Ти – провикна се кралят.

Елин осъзна, че говори на нея, тъкмо когато едно копие от мрак полетя към нея...

И се разби в стена от лед.

* * *

Дориан.

Името му беше Дориан.

Дориан Хавилиард, принцът наследник на Адарлан.

А Селена Сардотиен – Елин Галантиус, негова скъпа приятелка... му се беше притекла на помощ.

Тя се обърна към него с древния меч в ръце.

– Дориан? – промълви.

Демонът в него виеше и се молеше, дращеше бясно, увещаваше го.

Черна вълна се блъсна в ледения щит, който се беше издигнал между принцесата и баща му. Скоро кралят щеше да го пробие.

Дориан вдигна ръце към нашийника от Камък на Уирда – студен, гладък, пулсиращ.

Недей – изпищя демонът. – Недей!

По лицето на Елин вече се стичаха сълзи, когато Дориан вкопчи пръсти в черния камък около гърлото си.

И го счупи с рев на тъга, ярост и болка.

77

Нашийникът от Камък на Уирда се строши на две – точно по линията, пропукана от силата на пръстена.

Дориан дишаше тежко и от носа му шуртеше кръв, но...

– Елин – пророни той със собствения си глас.

Наистина беше той.

Тя се спусна към него, прибирайки Меча на Оринт в ножницата му, и го достигна тъкмо когато ледената стена избухна под удара на страховит чук от тъмнина.

Кралят запрати цялата си мощ по тях, а Елин просто вдигна ръка към него.

Огнена стена лумна пред двама им с Дориан и отблъсна мрака.

– Няма да си тръгнете живи от тук – промъкна се през пламъците сухият глас на краля.

Дориан залитна към нея и Елин преметна ръка през кръста му.

В стомаха ù запърха болка и кръвта ù затрептя. Нямаше да издържи дълго, не и толкова неподготвена, макар слънцето да се застояваше на най-връхната си точка, сякаш Мала го караше да поостане още малко, за да подкрепи силата, с която отдавна беше дарила принцесата на Терасен.

– Дориан – рече Елин и по гръбнака ù се стрелна болката на изтощението.

Той обърна глава към нея, без да отлепя поглед от буйните пламъци. Толкова страдание и мъка, и гняв имаше в очите му. Но под всичко това надничаше и старият му дух. Искрица надежда.

Елин протегна ръка – въпрос, предложение и клетва.

– За по-светло бъдеще – пророни тя.

– Ти се върна за мен – отвърна той, сякаш това беше достатъчен отговор.

Двамата сключиха ръце.

Светът свърши.

И се роди следващият.

* * *

Бяха всевечни.

Началото и краят, и вечността.

Пред смаяния поглед на краля огнената стена угасна, разкривайки Елин и Дориан, хванати за ръце, сияещи като възродени богове в единението на магиите им.

– Ти си мой – изрева яростно кралят.

И се превърна в мрак. Сля се с черната си сила и от него остана само облак злост.

Тогава ги връхлетя, погълна ги.

Но те се вкопчиха още по-силно един в друг, подчиниха на магията си миналото, настоящето и бъдещето. В миг прелетяха от древна зала в планински дворец, кацнал над Оринт, до стъклен мост между стъклени кули и друго място, съвършено и странно, където ги бяха изваяли от звезден прах и светлина.

Стена от черна нощ ги тласна назад. Но никой и нищо не можеше да ги надвие.

Тъмнината спря да си поеме дъх.

А те избухнаха в лицето ù.

* * *

Роуан примигна срещу слънчевата светлина, която го обля иззад Едион. Отново ги чакаше стена от валгски войници, дори след като Лизандра бе спасила жалките им кожи. Лоркан се беше върнал окървавен от глава до пети с новината, че изходът им е блокиран и мястото, през което се беше промъкнала Лизандра, вече гъмжи от врагове.