Кралица на сенките

Роуан беше впрегнал нищожните останки от силата си и с воинска умелост бе успял да изцери поразения си крак. Докато костите и кожата му зарастваха с бързина, която го караше да вие от болка, а канализационните тунели отново се изпълваха с бойните ревове на валгските стражи, Едион и Лоркан смогнаха да отворят тесен проход през срутените скални късове. Стигнаха до подземията на двореца, където отново се натъкнаха на срутване. Едион се нахвърли на камънаците с бесни крясъци, сякаш очакваше да ги премести със силата на волята си.

Накрая успя да отвори малка дупка. А на Роуан толкова му трябваше.

Стиснал зъби срещу жестоката болка в крака си, той замени крайниците си с крила и хищни нокти. От гърлото му се изтръгна остър, яростен писък. И през малкия отвор до Едион излетя белоопашат ястреб.

Роуан обгърна с поглед земята под себе си. Намираше се някъде из градината на двореца. Силната миризма на пушека от рухналата часовникова кула заприщваше сетивата му.

От най-високите кули на замъка избухна светлина, толкова ярка, че за момент го заслепи.

Елин.

Жива. Беше жива. Той размаха криле, подчинявайки ветровете на волята си с последните остатъци от елфическата си сила, и се устреми към стъкления дворец. Запрати полъх и към часовниковата кула, за да отклони пушилката към реката. А като свърна зад ъгъла на стъклената грамада...

Остана без дъх.

* * *

Кралят на Адарлан изрева, когато Елин и Дориан пропукаха силата му. Съвместната им мощ разгроми всяко заклинание, всяка капка зло, което държеше в подчинение.

Необятно – могъществото на Дориан беше необятно.

Двамата кипяха от светлина и огън, и звезден прах, и слънце. Всесилната им енергия скъса и последната нишка от властта на краля, разсече тъмнината му, превърна я в пепел.

Кралят падна на колене и стъкленият мост се разтърси от сблъсъка.

Елин пусна ръката на Дориан и я връхлетя студена празнота, толкова свирепа, че я повали. Трябваше да напълни гърдите си с въздух, да се върне в реалността, да си спомни коя е.

Дориан се взираше в баща си, в мъжа, който го бе пречупил, поробил.

С глас, какъвто не бе чувала от него досега, кралят прошепна:

– Момчето ми.

Дориан не откликна.

Кралят вдигна широки, пламнали очи към сина си и повтори:

– Момчето ми.

После извърна поглед към нея.

– Идваш да ме спасиш ли, Елин Галантиус?

78

Елин Галантиус гледаше недоумяващо убиеца на семейството си, потисника на народа и континента ù.

– Не слушай лъжите му – предупреди я Дориан с равен, празен глас.

Елин плъзна очи към ръката на краля, освободена от черния пръстен. На мястото му личеше само линия от по-бледа кожа.

– Кой си ти? – попита го тихо.

Човек – все повече и повече кралят заприличваше на... човек. Чертите му сякаш се смекчаваха с всяка изминала секунда.

Той се обърна към Дориан и разпери широките си длани.

– Направих всичко това... за да те опазя. От него.

Елин застина.

– Намерих Ключа – продължи кралят с нова енергия. – Намерих Ключа и го занесох в Морат. А той... Перингтън. Още бяхме млади, когато ме отведе в подземието на Крепостта, за да ми покаже криптата, макар да беше забранено.

Отворих я с Ключа... – Сълзи, истински и чисти, се зарониха по червендалестото му лице. – Отворих я и той дойде, облада тялото на Перингтън... и... – Той сведе поглед към разтрепераната си ръка. – И даде моето на верния си слуга.

– Достатъчно – спря го Дориан.

Сърцето на Елин прескочи един удар.

– Ераван е свободен – прошепна тя.

Не просто свободен – Ераван беше Перингтън. Мрачният владетел я беше измъчвал, беше живял в двореца с нея... но дали заради чист късмет, по повеля на съдбата или благодарение на закрилата на Елена, така и не бе разбрал, че точно с нея си е имал работа. Тя също не бе подозирала кой е. Свещени богове, самият Ераван я бе принудил да сведе глава онзи ден в Ендовиер, а никой от двама им не бе усетил кой стои насреща.

Кралят кимна и по туниката му покапаха сълзи.

– Окото... може да бъде затворен с Окото...

Изражението по лицето на краля, когато му показа амулета... Не го бе възприемал като средство за унищожение, а за спасение.

– Как е възможно да живее в Перингтън толкова време, без никой да забележи? – попита Елин.

– Умее да се спотайва в чуждо тяло като охлюв в черупка. Но това заприщва способността му да усеща същества като теб. А сега и ти се завръщаш... всички играчи от недовършената игра отново са тук. Родовете Галантиус... и Хавилиард, към които питае яростна омраза от толкова векове насам. Затова и си отмъщава на семействата ни.

– Ти опустоши кралството ми – процеди Елин. В нощта, когато загинаха родителите ù, в стаята витаеше онази смрад... Миризмата на Валгите. – Изкла милиони.

– Опитах да го спра. – Кралят се хвана за моста, сякаш търсеше опора под тежестта на срама, който обгръщаше думите му. – Надушваха ви само по магията ви и искаха най-силните от вас за себе си. А когато ти се роди... – Грубите му черти сякаш се набърчиха още повече, като обърна очи към Дориан. – Беше толкова силен, толкова безценен. Нямаше да им позволя да те вземат. Борих се колкото можах.

– Как? – попита с пресипнал глас Дориан.