Кралица на сенките

Вратата на килията ù се отвори и тя се изправи немощно на крака. Върнън влезе, без да затвори след себе си, и тя примигна срещу ослепителната факелна светлина. Каменният коридор пустееше. Явно не водеше стражи със себе си. Знаеше, че е загубила надежда да му избяга. – Радвам се да видя, че те хранят. Жалко за лошата миризма обаче. Нямаше да му позволи да я засрами. Лошата миризма беше най-малката ù грижа.

Елида се притисна към влажната каменна стена. С малко късмет можеше и да намери начин да го удуши с веригата си.

– Утре ще изпратя някой да те почисти.

Върнън се обърна, приключил с проверката.

– Защо? – попита Елида с прегракнал от мълчанието глас.

Той надникна през костеливото си рамо.

– Магията се завърна...

Магия. Ето каква беше онази невидима вълна.

– Така че искам да проуча какво крие кръвта ти... нашата кръв. Херцогът е още по-любопитен.

– Моля те – подхвана тя. – Ще изчезна. Повече никога няма да ти създавам грижи. Перант е твой, само твой. Печелиш. Просто ме пусни.

Върнън изцъка с език.

– Обичам да ме молиш. – Надникна в коридора и щракна с пръсти. – Кормак.

Млад мъж се показа през пролуката.

Притежаваше неземна красота, съвършено лице и огненочервена коса, но зелените му очи бяха студени и празни. Ужасяващи.

Около гърлото му имаше черен нашийник.

Тялото му бълваше тъмнина. А когато очите му срещнаха нейните...

Загризаха я спомени, страховити спомени за бавно счупен крак и години на терзания, и...

– Овладей се – нахока го Върнън. – Или утре няма да ти е забавно с нея.

Червенокосият погълна тъмнината обратно в себе си и спомените секнаха.

Елида повърна последната порция храна върху каменния под.

Върнън се изсмя.

– Не драматизирай, Елида. Малък разрез, няколко шева и всичко ще е наред.

Демонският принц ù се усмихна.

– След това ще те поверим на неговите грижи, за да сме сигурни, че тялото ти ще реагира правилно. Не че се съмняваме. Все пак във вените ти тече силна магия. Нищо чудно да засенчиш Жълтоногите. А след първия път – замисли се Върнън – може би Негово Височество ще проведе някой от собствените си експерименти с теб. Човекът, който ни насочи към Кормак, споменаваше в писмото си, че докато живеел в Рифтхолд, нашият приятел обичал да... си играе с млади жени.

О, богове. О, богове.

– Но защо? – простена Елида. – Защо?

Върнън сви рамене.

– Защото мога.

После напусна килията, вземайки демонския принц – годеника ù – със себе си.

Веднага щом вратата се затвори, Елида се спусна към нея и задърпа дръжката, докато металът не протри дланите ù до кръв, докато гърлото ù не се раздра от викове за помощ.

Но никой не я чуваше.

* * *

Манон нямаше търпение най-сетне да се отпусне в леглото си. След всичко случило се... Надяваше се младата кралица да е останала в Рифтхолд и да е разбрала посланието ù.

Коридорите на Крепостта тънеха в хаос и гъмжаха от пратеници, които не смееха да я погледнат. Не я интересуваше за какво беше цялата олелия. Искаше само да се изкъпе и да се зарови в леглото. И да спи дни наред.

Като се събудеше, щеше да разкаже на Елида какво е научила за кралицата ù.  С това щеше да се изплати на Елин веднъж завинаги.

Манон отвори вратата на стаята си с рамо. Сламеното легло на Елида беше оправено и всичко блестеше от чистота. Момичето сигурно се спотайваше някъде и проучваше от кого може да извлече някаква полза.

Малко преди да влезе в банята, Манон усети миризмата.

Или по-скоро липсата на такава.

Мирисът на Елида беше стар, отдавнашен. Сякаш не беше влизала в стаята от дни.

Манон надникна към камината. Вътре нямаше даже въглени. Протегна ръка над нея. Не излъчваше никаква топлина.

Очите ù обходиха стаята.

Нямаше следа от борба. Но...

Манон излетя през вратата и тръгна надолу по стълбището.

Още на третото стъпало гордата ù походка премина в стремглав бяг.

Последните три метра от стълбището взе със скок и сблъсъкът с каменния под разтърси краката ù чак до костите. След завръщането на магията ги чувстваше толкова опияняващо силни.

Ако на Върнън му бе хрумнало да ù отмъсти, задето му бе отмъкнала Елида, то несъмнено щеше да го направи точно в нейно отсъствие. А ако във вените на момичето освен кръвта на Железни зъби течеше и магия... Освобождаването ù можеше да е събудило нещо в нея.

Искат крале, беше ù казала Калтейн.

Манон преодоляваше коридор след коридор, стълбище след стълбище, впивайки железните си нокти в ъглите, за да взема завоите със засилка, без да убива скоростта си. Слуги и стражи отскачаха от пътя ù.

Стигна до кухнята с извадени железни зъби и директно се стрелна надолу по стълбището към помещението на главния готвач.

– Къде е тя?

Червендалестото лице на мъжа пребледня.

– К-кой?

– Момичето, Елида. Къде е?

Лъжицата на готвача издрънча на пода.

– Не знам, не съм я виждал от дни, Водачке на Крилото. Понякога работи доброволно в пералнята, така че може да е...

Манон вече препускаше натам.

Главната перачка, нагла крава, изсумтя и заяви, че не е зървала сакатото девойче и сигурно си е получило заслуженото. Манон я остави да пищи на пода с издрано лице.

После хукна нагоре по стълбището и прекоси открития каменен мост между две от кулите.