Кралица на сенките

Тъкмо достигаше другата му страна, когато женски глас изкрещя зад гърба ù:

– Водачке на Крилото!

Манон спря толкова рязко, че едва не се блъсна в стената на кулата. Като се обърна, видя човешка жена в рокля от грубо сукно да търчи към нея, обгърната в миризма на сапун или каквито препарати използваха в пералнята. Като спря, загълта големи глътки въздух с пламнало смугло лице. Наложи ù се да опре ръце на коленете си, за да си поеме дъх, а като се съвзе, вдигна глава и рече:

– Една от перачките се вижда с тъмничар. Разправя, че били заключили Елида там. Пускат само чичо ù при нея. Не знам какво мислят да я правят, ама едва ли е добро.

– В коя тъмница е?

В Крепостта имаше три различни тъмници, освен катакомбите, в които държаха Жълтоногите.

– Не знае. Приятелят ù не казва друго. Няколко от момичетата опитахме да... да ù помогнем някак, ама...

– Не казвай на никого, че си говорила с мен.

Манон ù обърна гръб. Три тъмници, три възможности.

– Водачке на Крилото – провикна се младата жена зад нея. Манон надникна през рамо. Жената сложи ръка на сърцето си. – Благодаря ти.

Манон не си даде време да обмисля благодарността на перачката, нито пък колко ли усилия бе коствало на нея и слабите ù, безпомощни приятелки дори да опитат да спасят Елида.

Но при всички случаи не смяташе, че точно нейната кръв ще е водниста и с вкус на страх.

Тя препусна с бясна скорост, но не към тъмниците, а към вещерския щаб.

Към Тринадесетте.

81

Чичото на Елида изпрати две слугини с каменни лица и с по две кофи вода да я почистят. Тя опита да ги отблъсне, когато започнаха да я събличат, но жените бяха като железни стени. Ако във вените ù течеше черноклюнска кръв, явно беше разредена. Като остана гола, я поляха с водата и я нападнаха с четки и сапуни, изтърквайки всяка част от тялото ù, колкото и да им викаше да спрат.

Чувстваше се като жертвено агне.

Разтреперана, изтощена от съпротивата покрай къпането, Елида нямаше сили да им се опълчи, докато решеха косата ù толкова грубо, че очите ù се насълзиха. Оставиха я разпусната, а върху тялото ù наметнаха обикновена зелена роба. Без долни дрехи.

Елида ги молеше за помощ през цялото време. Но имаше чувството, че говори на глухи.

Като си тръгваха, опита да се промъкне през вратата след тях. Стражите я тикнаха обратно вътре с презрителен смях.

Елида заотстъпва назад, докато не опря гръб в стената на килията си. Всяка следваща минута я приближаваше до последната в живота ù. Нямаше да им се даде без бой. Принадлежеше към клана на Черноклюните и щеше да им се съпротивлява до последно, също като майка си. Предпочиташе да я измъчват, да я изкормят, отколкото да им позволи да я докоснат с мръсните си ръце, да ù присадят от онези черни камъни, да я принудят да роди някое от онези чудовища...

Вратата се отвори. На входа изникнаха четирима стражи.

– Принцът те чака в катакомбите.

Елида падна на колене и оковите ù издрънчаха по каменния под.

– Моля ви. Моля ви...

– Веднага.

Двама от тях влязоха в килията и тя не успя да отблъсне ръцете, които я сграбчиха под мишниците и я повлякоха към вратата. Макар и окована с верига, тя зарита бясно, раздирайки босите си крака по каменния под. Колкото и да се мяташе, стражите я влачеха неумолимо към отворената врата на килията.

Двамата, които чакаха до входа, се подсмихваха, впили очи в разголените ù бедра и корем. Елида ридаеше жално, макар да знаеше, че сълзите няма да ù помогнат. Стражите просто се смееха и попиваха голотата ù с погледи...

Докато ръка с лъскави железни нокти не проби дупка в гърлото на единия. Двамата до нея замръзнаха, а онзи на вратата се завъртя към шуртящата от врата на колегата му кръв...

Той изпищя, но в следващия миг една ръка раздра очите му, а друга изтръгна гръкляна му.

Двамата мъртъвци се стовариха на земята, разкривайки Манон Черноклюна. По ръцете ù се стичаше кръв, а златистите ù очи просветнаха като живи въглени към стражите, хванали Елида. Към насъбраната около кръста ù роба. Стражите я пуснаха, за да грабнат оръжията си, и тя се свлече на пода.

– Вече сте мъртви – обяви лаконично Манон.

И им налетя.

Елида не знаеше дали е магия, но за пръв път виждаше някого да се движи така... като призрачен вятър.

Манон счупи врата на първия страж с жестоко изпращяване. Когато вторият се спусна към нея, тя просто се изсмя, после се завъртя като фъртуна, озовавайки се зад гърба му, и забоде ръка право в тялото му.

Писъкът му отекна в килията. Изпод плътта му се показа низ от белеещи се кости – гръбначният му стълб, – който Манон сграбчи и прекърши на две. Четвъртият труп се стовари на земята като окървавена марионетка, а вещицата стоеше над него, задъхана в триумфа си. Вещицата, дошла за нея.

– Трябва да побързаме – рече Манон.

* * *