Кралица на сенките

И за онова, което бе позволила да се случи с Жълтоногите. Не искаше дори да си представя какво би изпитала, ако Елида умреше пред нея. Или я сполетеше още по-лоша съдба.

Жестокост. Дисциплина. Сляпо подчинение.

Не ù се струваше проява на слабост да защитаваш беззащитните. Били те нечистокръвни вещици. И дори непознати.

– Ще трябва да се бием – обяви Манон.

Но момичето гледаше изцъклено към входа на килията.

Там, с рокля, диплеща се край тялото ù като водниста нощ, стоеше Калтейн.

82

Елида се взираше в тъмнокосата млада жена.

Калтейн се взираше в нея.

Манон изръмжа предупредително.

– Ако ти е мил животът, изчезни от пътя ни.

– Идват – пророни Калтейн. Косата ù беше разпусната, а лицето ù – бледо и изпито. – Идват да проверят защо се бави.

Манон сграбчи ръката на Елида с лепкави от кръв пръсти и я поведе към вратата. Първата свободна стъпка, без тежестта на оковите около глезените ù... едва не я разплака.

Но пред тях се долавяше екотът от битката. А зад тях, откъм тъмното стълбище в другия край на коридора, долитаха забързаните стъпки на още стражи. Калтейн отстъпи встрани и Манон излетя през вратата на килията.

– Почакай – извика Калтейн. – Ще претърсят всяко кътче на Крепостта, за да те намерят. Дори да излетиш, ще изпратят собствените ти хора по теб, Черноклюна.

Манон пусна ръката на Елида, чийто дъх секна, когато вещицата каза:

– Кога успя да унищожиш демона в нашийника си, Калтейн?

Гърлен, насечен смях.

– Преди доста време.

– Знае ли херцогът?

– Тъмният ми господар вижда само онова, което иска да види. – Тя извърна очи към Елида. В дълбините им се сливаха умора, празнота, страдание и гняв. – Съблечи робата си и ми я дай.

Елида отстъпи назад.

– Какво?

– Не можем да ги подлъжем така – обади се Манон.

– Виждат каквото искат да видят – повтори Калтейн.

Войниците прииждаха от двете страни на коридора.

– Това е лудост – пророни Елида. – Няма да се получи.

– Съблечи робата и я дай на Калтейн – нареди ù Манон. – Веднага.

Нямаше място за неподчинение. Затова Елида се съблече и опита да прикрие голотата си с ръце.

Калтейн просто плъзна презрамките на черната си рокля надолу по раменете си и тя се свлече на пода.

Тялото ù беше обезобразено, осеяно със синини, измършавяло...

Тя нахлузи зелената роба и лицето ù отново придоби типичното си празно изражение. Елида облече нейната рокля. Платът ù се стори ужасяващо студен, а трябваше да е затоплен... Калтейн коленичи пред един от мъртвите стражи – о, богове, по пода лежаха трупове – и прокара ръка по дупката в гърлото му. После намаза лицето, шията и ръцете си с кръвта му. Преплете пръсти в косата си и я издърпа напред, скривайки лицето си, преви рамене и...

И накрая заприлича на Елида.

Двете сте като сестри, беше казал Върнън. Е, сега приличаха на близначки.

– Моля те... ела с нас – прошепна Елида.

Калтейн се засмя тихо.

– Кинжалът, Черноклюна.

Манон извади кинжала си. Калтейн го доближи до ръката си и проряза с него грозната бучка, обгърната със зараснала плът.

– Бръкни в джоба си, момиче – рече на Елида.

Тя бръкна в роклята и извади парче тъмен плат, оръфано и съдрано по краищата, сякаш бе откъснато от нещо. Протегна ръка да го даде на Калтейн, която бръкна в дупката в плътта си без нито капка болка по красивото си, окървавено лице и измъкна оттам лъскаво късче тъмен камък. Червената ù кръв се стичаше по него. Постави го внимателно върху парчето плат в дланта на Елида и сключи пръстите ù около него.

Глух, странен пулс пробяга през ръката ù.

– Какво е това? – попита Манон, душейки въздуха.

Калтейн просто стисна пръстите на Елида.

– Намери Селена Сардотиен и ù го дай. Само на нея. На никого другиго. Кажи ù, че ако Ключът е у теб, можеш да отвориш всяка врата. И да не забравя обещанието си към мен – да ги накаже до един. Като попита защо, ù предай, че не са ми позволили да взема пелерината, която ми даде, но съм запазила парче от нея. За да ми напомня за обещанието ù. Че един ден трябва да ù се отблагодаря за топлата пелерина в онази студена тъмница.

Калтейн отстъпи назад.

– Можем да те вземем с нас – опита отново Елида.

Малка, ненавистна усмивка.

– Нямам желание да живея. Не и след всичко, което ми причиниха. Не мисля, че тялото ми може да оцелее без силата им. – Калтейн се засмя отново. – Но поне това ще ми е забавно.

Манон придърпа Елида до себе си.

– Ще видят, че нямаш окови...

– Ще са мъртви преди това – увери я Калтейн. – Съветвам ви да тръгвате.

Манон не ù зададе повече въпроси, а Елида нямаше време да ù благодари.

Вещицата просто я сграбчи и я повлече със себе си.

* * *

Тя беше вълк.

Тя бе смърт, опустошителят на светове.

Стражите я намериха свита на кълбо в килията, разтреперана от ужас сред кървавата сеч около нея. Не ù задаваха въпроси, дори не я погледнаха в лицето, преди да я повлекат към катакомбите. Колко смразяващи писъци имаше тук. Колко страх и отчаяние. Но извращенията под другите планини бяха още по-жестоки. Много по-жестоки.