Кралица на сенките

Три дни, през които Роуан седя до леглото ù с бавно заздравяващ крак, докато необятната му сила се възвръщаше.

Едион пое контрола върху двореца и арестува всички оцелели стражи.

Повечето, както Роуан бе научил със свирепо задоволство, бяха загинали в бурята от стъкла, предизвикана от Дориан. Каол бе оцелял по чудо – навярно заради Окото на Елена, което откриха в джоба му. Лесно се досетиха кой го е пъхнал там. Но Роуан се питаше дали, когато се свестеше, на капитана нямаше да му се прииска да си е бил отишъл. Доста войници изпитваха подобни чувства.

След като Елин с един замах обузда народа на Рифтхолд, намериха Лоркан до портата на каменния дворец. Кралицата дори не го беше забелязала, докато ридаеше, коленичила на земята. Роуан я грабна на ръце и с леко накуцване я пренесе през потъналите в хаос коридори до някогашните ù покои. Нямаше къде другаде да отидат. По-безопасно беше да се установят в бившата крепост на врага си, отколкото да се върнат в жилището ù над склада. Помолиха слугиня на име Филипа да се погрижи за принца, който беше изпаднал в несвяст последния път, когато Роуан го бе зърнал. Тогава той бе политнал към земята и единствено вятърът на Роуан бе смекчил падането му.

Нямаше представа какво се е случило в двореца. Елин ридаеше толкова неутешимо, че не успя да каже и дума. Докато Роуан я отведе в охолните ù покои, тя вече беше в безсъзнание и не помръдна дори когато той разби с ритник заключената врата. Кракът му гореше от болка, бързото лечение, което му бе провел в тунелите, се оказваше недостатъчно, но не го интересуваше. Тъкмо беше оставил Елин на леглото, когато мирисът на Лоркан го връхлетя отново и той се завъртя с оголени зъби.

Но някой друг вече заприщваше пътя му към покоите на кралицата. Лизандра.

– Мога ли да ти помогна? – попита любезно куртизанката.

Роклята ù беше съдрана, а по тялото ù имаше засъхнала черна и червена кръв, но стоеше гордо пред него. Беше стигнала чак до по-високите етажи на каменния дворец, преди стъкленият да рухне над него. И като че ли нямаше намерение да си тръгва скоро.

Роуан обгърна стаята на Елин със защитен купол от твърд въздух, докато Лоркан се взираше равнодушно в Лизандра.

– Махни се от пътя ми, хамелеон.

Лизандра вдигна фина ръка срещу него и Лоркан спря. Другата сложи на корема си и лицето ù пребледня. След миг обаче се усмихна с думите:

– Забрави да кажеш „моля“.

Тъмните вежди на Лоркан се сключиха.

– Нямам време за това.

Той понечи да я заобиколи, да я избута настрани.

Лизандра повърна черна кръв върху него.

Роуан не знаеше дали да се смее, или да я съжали. Лизандра погледна кръвта, с която бе обляла врата и гърдите му. Бавно, съвсем бавно Лоркан сведе очи към дрехите си.

Тя покри с длан устата си.

– Много... много съжалявам...

Лоркан дори нямаше време да се отдръпне, преди Лизандра да повърне върху него отново, изцапвайки и него, и мраморния под с черна кръв.

Тъмните очи на Лоркан просветнаха. Роуан реши да направи услуга и на двама им и излезе при тях в антрето. Затвори вратата на спалнята зад себе си и заобиколи внимателно локвата от кръв, жлъчка и парчета месо. На Лизандра ù се догади отново, но този път се стрелна към тоалетната отвъд фоайето. Явно всичките човеци и демони, които бе погубила, не понасяха на стомаха ù.

Измъчените ù звуци се понесоха към тях изпод вратата на тоалетната.

– Заслужаваш си го – обади се Роуан.

Лоркан дори не мигна.

– Така ли ми се отблагодарявате?

Роуан се облегна на стената, за да облекчи заздравяващия си крак, и скръсти ръце.

– Знаел си, че ще използваме тунелите – подхвана той, – но все пак излъга, че си убил Копоите на Уирда. Трябва да изтръгна проклетото ти гърло.

– Давай. Опитай, да те видим.

Роуан остана на мястото си, пресмятайки всеки следващ ход на някогашния си командир. Сбиеха ли се тук, възникваше голяма опасност за спящата в стаята кралица.

– Нямаше да ме е грижа, ако бях сам. Но като ми позволи да вляза в онзи капан, застраши живота на кралицата ми...

– Нищо ù няма...

– ... и този на мой брат от свитата ù.

Лоркан стисна устни едва осезаемо.

– Затова ни се притече на помощ, нали? – попита Роуан. – Видял си Едион, като излязохме от апартамента.

– Не знаех, че синът на Гавриел ще идва с теб в онзи тунел. Докато не стана твърде късно.

Разбира се, Лоркан за нищо на света нямаше да ги предупреди за капана, след като бе разбрал, че и Едион ще влезе в него. В никакъв случай не би си признал, че е допуснал грешка.

– Не предполагах, че те е грижа.

– Гавриел си остава мой брат – отвърна с искрящи очи Лоркан. – Как щях да го погледна, ако бях позволил на сина му да умре?

Беше го направил само заради честта, заради кръвната връзка помежду им, не заради континента. Същата тази връзка сега го тласкаше да унищожи ключовете, преди Майев да се е докопала до тях. Роуан не се съмняваше, че Лоркан е решен да го стори, въпреки че Майев щеше да го убие след това.

– Какво правиш тук, Лоркан? Не получи ли каквото искаше?