Кралица на сенките

Жалко, че нямаше да ù се отдаде възможността да избави и тамошните жертви от мъките им. Чувстваше се като кухина без късчето сила, което изграждаше и поглъщаше, и рушеше светове в нея. Безценен дар, Ключ – така го наричаше той. Живителен излаз. Беше се заканил скоро да намери и другия. А накрая и третия. За да възвърне кралят в него господството си. Вкараха я в стая, в чийто център имаше маса, покрита с бял чаршаф – олтар.

Наоколо стояха мъже и гледаха как я качват отгоре ù, как я приковават към нея. Цялото ù тяло беше толкова окървавено, че не забелязаха раната в ръката ù, нито чие лице носи. Един от мъжете я доближи с нож – чист, остър и лъскав. – Ще отнеме само няколко минути. Калтейн му се усмихна. Усмихна му се широко, доволна, че най-сетне я бяха довели в недрата на ада.

Мъжът спря.

Червенокос младеж влезе в стаята. Излъчваше жестокост, родена в човешкото му сърце и усилена от демона в него. Като я видя, застина.

И отвори уста.

Калтейн Ромпие освободи огъня от сенки.

Не призрака му, с който бе убивала за тях, заради който я бяха привлекли с измама в стъкления дворец, а истинския огън от сенки. Онзи, който таеше в себе си от завръщането на магията, макар че златните му пламъци сега бумтяха в черно.

Стаята се превърна в пепелище.

Калтейн смъкна оковите си, сякаш бяха паяжини, и стана.

На излизане от стаята съблече зелената роба. Нека видят какво ù бяха причинили... обезобразеното ù тяло.

Направи две крачки в коридора, преди стражите да я забележат, да вперят смаяни погледи в черните пламъци около нея. Смърт, опустошителят на светове. Коридорът се превърна в черна пепел. Калтейн тръгна към стаята, откъдето идваха най-силните писъци, през чиято желязна врата се процеждаха най-окаяните женски вопли. Желязото не се нажежи, не се поддаде на магията ù. Затова си направи вход през каменната стена.

Чудовища, вещици, мъже и демони се извърнаха към нея. Калтейн влезе в стаята, разтвори ръце и се преобрази в огън от сенки, в свобода и триумф, в обещание, прошепнато в студена тъмница под стъклен дворец. Накажи ги всичките.

Тя изгори люлките. Изгори чудовищата в тях. Изгори мъжете и демонските им принцове. А накрая изгори и вещиците, които с благодарност посрещнаха тъмните пламъци. Калтейн освободи и последния огън от сенки в тялото си, вдигайки лице към тавана, към небето, което повече нямаше да види. Разруши всяка стена, всяка колона. Докато всичко се сгромолясваше покрай нея, Калтейн се усмихна и превърна и себе си в пепел, понесена от призрачен вятър.

* * *

Манон препускаше. Но Елида беше толкова бавна, толкова мъчително бавна заради осакатения си крак.

Ако Калтейн освободеше огъня си от сенки, преди да са напуснали Крепостта...

Манон грабна Елида, преметна я през рамо и се втурна нагоре по стълбището. Декоративните камъчета по роклята на момичето се впиха болезнено в ръката ù. Като достигна стълбищната площадка, Астерин и Сорел тъкмо довършваха и последните войници.

– Бягайте! – изрева им.

Бяха окъпани в черна кръв, но живи.

Устремиха се нагоре към изхода от тъмниците, макар че Елида се превръщаше в отпуснато тяло, което все по-малко се бунтуваше срещу смъртта, прииждаща откъм долните етажи.

Подземието се разтресе...

– По-бързо!

Втората ù достигна гигантската порта на тъмницата, хвърли се върху нея с всички сили и я отвори. Манон и Сорел изхвърчаха напред, а Астерин затвори двете ù крила с трясък, но дори това щеше да забави огъня само със секунда. Продължиха нагоре и все по-нагоре към гнездото. Още един трепет и гръм...

Писъци, горещина...

Вещиците летяха по коридора, сякаш богът на ветровете ги тласкаше напред. Достигнаха дъното на кулата. Останалите от Тринадесетте се бяха събрали в подножието на стълбището и ги очакваха.

– Излитаме – нареди Манон и всички хукнаха нагоре по стълбите.

Елида ù натежаваше толкова, че се боеше да не я изпусне. Само още няколко метра до върха на кулата и оседланите уивърни.

Манон се спусна към Абраксос, докато останалите вещици препускаха към своите уивърни, и закрепи разтрепераното момиче върху седлото. После се качи зад нея, обгърна я с ръце и заби пети в ребрата на Абраксос.

– Лети! – извика му.

Абраксос изскочи през свода и полетя напред, а уивърните на Тринадесетте го последваха с бясно размахани криле.

Морат се взриви.

Черни пламъци избухнаха от камък и метал, издигайки се все по-нависоко и по-нависоко. Чуха се хорски писъци, които бързо заглъхнаха. Взривът сякаш изсмука въздуха, а после го блъсна в ушите на Манон и тя обгърна с тяло Елида, извъртайки я така, че мощната гореща вълна да удари само нейния гръб.

Кулата, приютила гнездото, рухна зад тях. Жарката, суха ударна вълна ги помете със страховита сила, но Манон стисна здраво момичето и вкопчи бедра в седлото Абраксос изпищя, кривна и се понесе с въздушната струя.

Когато Манон се осмели да погледне зад себе си, една трета от Морат се беше превърнала в димящи руини. От катакомбите, от измъчваните, пречупени Жълтоноги и чудовищните изчадия не беше останало нищо.

83

Елин спа три дни.