Кралица на сенките

От действията на Дориан.

Стъкления дворец го нямаше.

Само каменният се издигаше под топлите лъчи на обедното слънце.

А градът, който щеше да бъде унищожен от стъклена стихия, стоеше непокътнат зад гигантска лъскава стена.

Стена от стъкло, чийто горен ръб бе извит като гребена на вълна.

Стъкления дворец го нямаше. Краля го нямаше. А Дориан...

Елин стана трескаво и лактите ù едва не се огънаха под нея. Дориан лежеше на тревата със затворени очи.

Но гърдите му се издигаха и спадаха.

До него, сякаш по волята на някой благосклонен бог, лежеше и Каол.

Лицето му беше окървавено, но дишаше. По тялото му не се виждаха рани.

Елин затрепери. Чудеше се дали е усетил как пъхва Окото на Елена в джоба му на излизане от тронната зала.

Връхлетя я познатият аромат на заснежени борове и чак тогава осъзна как бяха оцелели след падането.

Тя стана на крака и се олюля.

Склонът към града беше опустошен – стълбовете на фенерите, дърветата и

всичката друга растителност лежаха посечени от стъкления талаз.

Не искаше да си представя какво бе сполетяло хората, озовали се на пътя му...

нито пък онези в двореца.

Насили се да тръгне.

Към стената. Към потопения в паника град. Към новия свят, който я зовеше.

Два мириса се сляха, застигна ги и трети. Странен, див мирис, принадлежащ на всичко и нищо.

Но Елин не погледна към Едион, Роуан и Лизандра, а продължи да крачи надолу по склона.

Всяка стъпка изискваше напън, всяка глътка въздух я караше да се отдръпне от бездната, да се върне в настоящето и да направи каквото е нужно.

Достигна грамадната стъклена стена, отделяща замъка от града, смъртта от живота.

И заби таран от сив пламък в средата ù.

Огънят прояде стъклото, образувайки арка.

Елин премина през вратата, а хората отвъд нея спряха да плачат, да се прегръщат, да се държат смаяно за главите и се умълчаха.

Бесилото още стърчеше до външната страна на стената, по-високо от всичко наоколо.

Е, и това беше нещо.

Елин се изкачи на платформата за екзекуции, следвана от свитата си. Роуан куцаше, но тя не си позволи да го огледа, дори да го попита как е. Имаше време

и за това.

Спря на ръба на платформата със сурово, непреклонно изражение и изпъна рамене.

– Кралят ви е мъртъв – обяви с висок глас. Тълпата се раздвижи неспокойно. – Принцът ви е жив.

– Да живее Дориан Хавилиард – провикна се някой от улицата, но остана сам.

– Името ми е Елин Ашривер Галантиус – продължи тя. – И съм кралицата на Терасен.

Сред многолюдието се разнесе шепот, няколко души заотстъпваха от платформата.

– Принцът ви е в траур. Докато той се възстанови, градът е мой.

Абсолютна тишина.

– Ако някой си позволи да граби и размирничи – тя погледна няколко от присъстващите в очите, – ще го намеря и ще го изпепеля. – Тя вдигна едната си ръка и по пръстите ù затанцуваха пламъци. – Ако се бунтувате срещу новия си крал, ако опитате да превземете двореца му, тази стена – тя посочи с горяща ръка, – ще се превърне в потоп от разтопено стъкло и ще залее улиците ви, домовете ви, вас.

Елин вдигна брадичка, стисна сурово устни и плъзна поглед сред тълпата. Хората протягаха вратове да я видят, да зърнат елфическите ù уши и удължените кучешки зъби, пламъците по пръстите ù.

– Аз убих краля ви. Потисничеството му приключи. Робите ви вече са свободни хора. Хвана ли някой да държи роби в пленничество, мъртъв е. Чуя ли, че някой бичува роб или опитва да търгува с плът, мъртъв е. Съветвам ви да  разпространите тази новина сред приятелите, семействата и съседите си. Да се държите като благоразумни, интелигентни хора. И да спазвате поведение до коронясването на новия ви крал, а аз се кълна, че в този миг ще предам града в негови ръце. Ако някой не одобрява мерките ми, нека отправи оплакванията си към свитата ми. – Тя посочи зад себе си. Роуан, Едион и Лизандра, окървавени, осеяни с рани и мръсни, се ухилиха като дяволи. – Или пък – продължи Елин, угасявайки пламъците по пръстите си, – директно към мен.

Никой не продума. Елин се зачуди дали публиката ù изобщо диша. Не че я интересуваше. Слезе от платформата, мина през арката и се заизкачва по голия хълм към каменния дворец. Още щом влезе през масивните дъбови врати, се свлече на колене и зарида.

80

Елида стоеше в тъмницата от толкова дълго, че накрая загуби представа за времето. Но дори в подземието усети вълната от енергия и можеше да се закълне, че чува вятъра да пее името ù сред паническите писъци на хората в крепостта.

После настана пълно затишие.

Никой не ù обясни какво е станало и никой не я потърси. Никой нямаше да ù се притече на помощ.

Чудеше се колко ли ще чака Върнън, преди да я даде на някое от онези същества. Опита да отчита времето, броейки храненията, но ù подхвърляха една и съща помия и за закуска, и за вечеря, пък и не спазваха точен час... Сякаш умишлено я държаха в неведение. Сякаш искаха да се свие на кълбо в мрака и когато дойдеше моментът, да е готова на всичко в отчаяното си желание да зърне слънцето отново.