Кралица на сенките

– Ще оцелеем – прошепна Елин, натискайки още по-силно раната си, докато кръвта не секна, докато не останаха да бликат само сълзите ù. – Дориан, ще оцелеем след тази загуба, след сблъсъка с мрака. Ще оцелеем и аз се върнах за теб.

Вече ридаеше, ридаеше, а вятърът отшумяваше полека. И раната ù се затваряше.

Ножовете затрепериха в ръцете на принца.

На пръста му блестеше златният пръстен на Атрил.

– Бори се – окуражи го тя. Слънцето набъбваше в небето. – Бори се. Ще оцелеем.

Златният пръстен сияеше все по-ярко и по-ярко около пръста му.

Той залитна назад и лицето му се изкриви.

– Ти, човешки червей.

Погълнат от омраза, не бе забелязал как Елин му нахлузи пръстена, когато се бе вкопчила в ръката му уж за да го възпре.

– Свали го – изръмжа демонът, а като опита да го докосне, изсъска от болка като опарен. – Свали го!

Ледът продължаваше да се разстила към нея, все по-бързо и по-бързо, а слънчевите лъчи вече проникваха между двете кули, отразяваха се във всяка стъклена повърхност, изпълваха замъка с величествената светлина на Мала, носителката на огъня.

Мостът – същият мост, който двамата с Каол бяха избрали точно с тази мисъл, за този момент от зенита на лятното слънцестоене, – попадаше точно в центъра ù.

Светлината я озари и изпълни сърцето ù с могъществото на избухваща звезда. Валгският принц изрева и запрати вълна от ледени копия право към гърдите ù. Елин стрелна ръце към принца, към приятеля си и му отвърна с цялата мощ на магията си.

75

Имаше огън и светлина, и мрак, и лед.

Но жената оставаше на мястото си по средата на моста, протегнала ръце напред, докато се изправяше на крака. От дупката в черния ù костюм, където я бе пронизало леденото острие, вече не шуртеше кръв. Кожата отдолу беше чиста и лъскава.

Зараснала – чрез магия.

Навсякъде около него се вихреха огън и светлина, дърпаха го от всички страни.

Ще оцелеем – беше казала. Все едно знаеше що за тъмнина цареше у него, какви ужаси бяха виждали очите му. – Бори се.

Светлината прогаряше пръста му – пращеше вътре в него.

Докато не пропука мрака.

Спомни си, беше го призовала.

Огньовете ù пореха тялото му и демонът в него виеше от болка. Но него не го

болеше. Огньовете ù засягаха само демона.

Спомни си.

Светла пролука в чернотата.

Открехната врата.

Спомни си.

Демонът пишеше, а той напрегна сили – напрегна всички сили... и надникна

през очите му. През собствените си очи.

И видя Селена Сардотиен пред себе си.

* * *

Едион изплю кръв върху отломките. Роуан едва запазваше съзнание, облегнат на един от срутените скални късове зад тях, докато Лоркан им проправяше път през стълкновението от валгски бойци.

Още и още се изливаха откъм тунелите, въоръжени и кръвожадни, надушили източника на взрива.

Тъй като Роуан и Лоркан бяха твърде изтощени да призоват магическите си сили, едва ли щяха да устоят на валгските атаки още дълго.

На Едион му оставаха два ножа и съзнаваше, че няма да се измъкнат живи от канализацията.

Войниците нахлуваха в тунела като безкрайна вълна. Празните им очи светеха от ярост.

Дори толкова дълбоко под земята Едион чуваше писъците на хората по улиците, породени или от експлозията, или от магията, заляла града им. А вятърът... за пръв път подушваше такова нещо и едва ли някога щеше да му се случи отново. Бяха взривили кулата. Справили се бяха.

Кралицата му си беше върнала магията. И може би вече имаше шанс да успее. Едион изкорми най-близкия валгски командир, чиято тъмна кръв окъпа ръцете му, и се хвърли към двамата, изскочили на негово място. Роуан хриптеше зад него.

Магията на принца угасваше поради тежката му кръвозагуба и вече не успяваше да изтръгва въздуха от дробовете на войниците. Сега просто ги отблъскваше като студен вятър и държеше повечето настрана. Първоначално Едион не усети магията на Лоркан, която извираше от него на почти невидими тъмни вълни. Но застигнатите от тях Валги падаха мигновено. И не ставаха повече.

За жалост обаче и тя гаснеше лека-полека.

Едион с трудност въртеше меча си. Още съвсем малко, само няколко минути трябваше да задържат войниците, за да не отклоняват кралицата от мисията ù. Поне петима тъмни бойци се нахвърлиха едновременно на Лоркан и го изтласкаха към непрогледния мрак.

Едион продължи да размахва меча си, докато не останаха Валги пред него и не осъзна, че войниците са се отдръпнали назад, за да се прегрупират. Накрая се озова пред непробиваем взвод валгски стражи, чиито задни редици се губеха в мрака. Държаха мечовете си в очакване на заповед. Твърде много бяха. Нямаше как да ги преборят.

– За мен беше чест да се бия до теб, принце – заяви Едион на Роуан.

Роуан му отвърна с немощен хрип.

Валгският командир излезе на предна линия с меч в ръка. Някъде откъм дълбините на тунела се чуха писъците на войници. Лоркан – себичното копеле – явно си беше проправил път през тях. И вече бягаше.

– Атакувайте по мой сигнал – нареди командирът и вдигна ръка. Черният му пръстен проблесна смътно.

Едион застана пред Роуан, макар и напразно. Убиеха ли него, щяха да докопат и принца. Но така щеше да умре в битка, защитавайки брат си. Поне това му оставаше.