Кралица на сенките

– „Аз, Кларис Дюванси, заявявам, че всички дългове на...“

Листът затрепери в ръцете ù.

– „... всички дългове на Лизандра и Еванджелин към мен са изплатени в пълен размер. Двете могат да получат знака на свободата си в удобен за тях момент.“

Лизандра отпусна пръсти и листът тупна върху масата. Тя вдигна глава към Елин.

– Ох! – възкликна Елин, макар че и собствените ù очи започваха да се пълнят със сълзи. – Мразя те, задето си толкова красива дори когато плачеш.

– Знаеш ли колко пари...

– Наистина ли мислеше, че ще те оставя като нейна робиня?

– Аз не... не знам какво да кажа. Не знам как да ти се отблагодаря...

– Не е нужно.

Лизандра зарови лице в дланите си и зарида.

– Съжалявам, ако си искала да постъпиш доблестно и да издържиш още десетилетие – рече Елин.

Лизандра заплака още по-силно.

– Но трябва да разбереш, че просто нямаше начин да си тръгна, без...

– Млъкни, Елин – пророни Лизандра през ръцете си. – Просто... замълчи.

После вдигна подпухнало от плач лице към нея.

Елин въздъхна.

– О, слава на боговете! Възможно е да изглеждаш потресаващо, докато плачеш.

Лизандра избухна в смях.

* * *

Манон и Астерин останаха в планината цял ден и цяла нощ, след като Втората ù ù разкри скрития си белег. Хванаха планински кози за себе си и уивърните си и ги опекоха на огън, обмисляйки внимателно следващата си стъпка.

Когато Манон се унесе в сън, сгушена в Абраксос и завита с одеяло от звезди, чувстваше съзнанието си по-бистро от месеци насам. Но все пак нещо продължаваше да я гложди дори на сън.

Като се събуди, осъзна какво е. Измъкнала се нишка от тъкачния стан на Триликата богиня.

– Готова ли си? – попита Астерин, яхвайки светлосиния си уивърн с усмивка... истинска усмивка.

Манон я виждаше за пръв път. Стана ù чудно колко хора бе удостоявала с нея.

Дали тя самата някога се усмихваше така.

Манон отправи поглед на север.

– Трябва да свърша нещо.

След като го обясни на Втората си, тя моментално заяви, че ще я последва.

Затова спряха в Морат, колкото да съберат нужните провизии. Споделиха основното със Сорел и Веста и Манон им нареди да кажат на херцога, че са я извикали по работа.

До час вече пореха стремглаво въздуха, летяха над облаците, за да не ги види никой. Манон не можеше да си обясни защо онази нишка я дърпа толкова настоятелно, но продължи устремено напред към Рифтхолд.

* * *

Четири дни. Елида киснеше в ледената, воняща тъмница от цели четири дни.  Беше толкова студено, че не успяваше да мигне, а храната, която ù мятаха като на куче, не ставаше за ядене. Страхът я държеше нащрек, караше я да пробва вратата, да наблюдава стражите, когато я отваряха, да оглежда коридора зад тях. Въпреки това не научи нищо полезно.

Четири дни – а Манон не дойде да я потърси. Никоя от Черноклюните не ù се притече на помощ.

Елида не можеше да си обясни защо изобщо очаква подобно нещо от тях. Все пак Манон я беше принудила да надникне в онази стая. Стараеше се да не мисли за съдбата, която я очакваше. Но напразно. Чудеше се дали някой ще си спомни името ù, когато вече я няма. Дали ще го издълбаят над гроба ù. Знаеше отговора. И знаеше, че няма кой да ù помогне.

65

Роуан се чувстваше по-уморен, отколкото признаваше пред Елин и Едион, а покрай трескавото планиране почти не оставаше насаме с кралицата. Чак след два дни на почивка и дълбок сън успя да се изправи на крака и да започне с тренировките.

След като приключи с вечерната, беше толкова изтощен, че като легна в леглото, заспа моментално, докато Елин още се миеше в банята. Не, определено не беше оценявал човеците по достойнство през всички тези години. С такова нетърпение очакваше да си върне магията – стига планът им да сработеше. А като се имаше предвид, че възнамеряват да използват адски огън, нещата можеха да се объркат сериозно. Каол все не успяваше да се срещне с Рес или Бруло, макар че всеки ден опитваше да им изпрати съобщения. Най-голямото затруднение идваше оттам, че повече от половината бунтовници бяха напуснали града, а валгските войници продължаваха да се множат. Напоследък се състояха по три екзекуции дневно – по изгрев, по пладне и по залез. Някогашни магьосници, бунтовници, заподозрени поддръжници на бунтовническата кауза – Каол и Несрин успяваха да спасят някои, но не всички. Вече по всяка улица се чуваше гарванов грак.

Мъжки мирис в стаята изтръгна Роуан от съня. Той грабна ножа си изпод възглавницата и се надигна бавно в леглото.

Елин спеше дълбоко, отново облечена в негова риза. Една първична част от съзнанието му изръмжа доволно при мисълта, че е обгърната в неговата миризма.

Роуан стана и закрачи тихо из стаята с нож в ръка.

Но мирисът като че ли се носеше отвън.

Роуан доближи прозореца и надникна през него. На улицата нямаше никого.

Нито на съседните покриви.

Тоест Лоркан трябваше да е на техния.

* * *

Някогашният му командир го чакаше със скръстени върху широките гърди ръце. Огледа Роуан свъсено, спирайки очи върху превръзките по голия му торс.

– Трябва ли да ти благодаря, че си обул панталони? – попита Лоркан с тих като вятъра глас.