Кралица на сенките

– Така и не се върнах при ловеца. Не знаех как да му обясня дамгата. Как да му обясня за баба ти, да му се извиня. Опасявах се, че ще постъпи като нея. Затова не отидох обратно. – Устата ù потрепери. – На всеки няколко години прелитах над колибата просто за да... за да го видя. – Тя избърса лицето си. – Така и не се ожени. И дори като остаря, понякога го зървах да седи на верандата. Сякаш чакаше някого.

Нещо... нещо се пропукваше болезнено в гърдите на Манон, заплашваше да се срути.

Астерин седна сред цветята и започна да се облича. Ридаеше тихо, но Манон не смееше да я докосне. Не знаеше как да утешава.

– С времето спря да ме е грижа – продължи накрая Астерин. – За каквото и за когото и да било. Всичко се превърна в шега, в тръпка и вече нищо не ме плашеше.

Лудостта ù, необузданата ù пламенност... Те не бяха рожба на волно сърце, а на такова, познало отчаяние – дълбоко отчаяние, което можеше да приглуши единствено с огнен, буен живот.

– Но тогава си казах – Астерин закопча докрай жакета си, – че ще се отдам цялата на честта да бъда твоя Втора. Да служа на теб. Не на баба ти. Защото знаех, че тя ме е крила от теб с причина. Навярно е очаквала да се застъпиш за мен. И онова, което я е уплашило в теб... струваше си чакането. Вярната служба.

Затова ти се отдадох напълно.

Манон си спомни за онзи ден, когато Абраксос премина през Прохода и Тринадесетте ù изглеждаха готови да се опълчат, ако баба ù им наредеше да я убият...

Астерин обърна очи към нея.

– Със Сорел и Веста отдавна сме наясно на какво е способна матроната. Не ти казахме нищо, защото се страхувахме, че узнаеш ли истината, ще си изложена на опасност. В деня, когато спаси Петра, вместо да я оставиш да падне... Не само ти разбираше защо баба ти те накара да убиеш онази крочанка. – Астерин поклати глава. – Умолявам те, Манон. Не позволявай на баба си и онези мъже да използват сестрите ни така. Не им позволявай да превръщат дъщерите ни в чудовища. Умолявам те, нека заедно поправим стореното.

Манон преглътна тежко през стегнатото си до болка гърло.

– Ако им се опълчим, ще ни убият.

– Знам. Всички го знаем. Точно затова искахме да говорим с теб онази нощ.

Манон погледна към ризата на братовчедка си, сякаш можеше да види белега под нея.

– Значи, това е причината да се държиш така.

– Не мога да се преструвам, че вещерските дъщери не са ми слабост.

Ето защо баба ù от десетилетия настояваше да понижат Астерин.

– Не мисля, че е слабост – отвърна Манон и надникна през рамо към Абраксос, който беше заровил муцуна в дивите цветя. – Преназначавам те за моя Втора.

Астерин сведе глава.

– Съжалявам, Манон.

– Няма за какво да съжаляваш. – После добави: – Има ли и други, с които баба ми се е отнесла така?

– Не и от Тринадесетте. Но има пострадали от други сестринства. Повечето се предават на смъртта, когато баба ти ги прокуди.

Без да съобщи на Манон. През цялото време я бе лъгала.

Тя извърна поглед на запад към планината. Надежда, чу Елида да казва, надежда за по-светло бъдеще. За дом.

Не сляпо покорство, жестокост, дисциплина. А надежда.

– Трябва да действаме внимателно.

Астерин примигна насреща ù и златните пръски в черните ù очи проблеснаха.

– Какво мислиш да направиш?

– Нещо изключително глупаво.

64

Роуан не си спомняше почти нищо от мъчителния преход до Рифтхолд. След като се промъкнаха през стените на града и тъмните улички до склада, вече беше толкова изтощен, че веднага щом подуши възглавниците, изпадна в дълбок сън.

Събуди се през нощта – а може би беше следващата нощ? – и намери Елин и Едион да разговарят до леглото му.

– Лятното слънцестоене е след шест дни, всичко трябва да е готово дотогава – казваше тя на братовчед си.

– И просто ще помолиш Рес и Бруло да оставят някоя задна врата отворена, за да се промъкнеш?

– Не бъди толкова наивен. Ще вляза през парадния вход.

Естествено. Роуан простена през сух, натежал език.

Тя се завъртя към него и почти се хвърли върху леглото.

– Как се чувстваш? – Погали челото му с длан, проверявайки дали няма температура. – Изглеждаш наред.

– Добре съм – отвърна пресипнало той.

Ръката и рамото го боляха. Но беше преживявал и по-лошо. Кръвозагубата го накара да изпадне в несвяст – по-голямо количество кръв не беше губил наведнъж, не и толкова бързо. И нямаше да се случи така, ако разполагаше с магията си. Плъзна поглед по Елин. Лицето ù беше изпито и бледо, едната ù скула синееше, а на врата ù изпъкваха четири драскотини.

Роуан щеше да заколи онази вещица.

Сподели ù намерението си и Елин се усмихна.

– Щом си в настроение за клане, значи си наред. – Но думите ù звучаха тревожно, а очите ù светеха. Той протегна здравата си ръка и стисна една от нейните. – Моля те, повече недей да правиш така – прошепна тя.

– Следващия път ще ги помоля учтиво да не ни обстрелват.

Устните ù се стегнаха, после потрепериха и тя отпусна чело върху здравото му рамо. Той вдигна ранената си ръка, макар че го проряза огнена болка, и погали косата ù. Още беше сплъстена от кръв и мръсотия на някои места. Сигурно дори не си беше позволила едно добро къпане.

Едион се покашля.