Кралица на сенките

Той простена отново в отговор и потвърждение... и призив, а тътенът на гласа му прокънтя из тялото ù. После стисна внимателно със зъби мястото, където пулсираше и бушуваше кръвта ù, обливайки кожата ù с топлия си дъх. Елин затвори очи и всичките ù сетива се устремиха към това чувство, към зъбите и устата му върху шията ù, към могъщото му тяло, треперещо от потискано желание върху нейното. Езикът му докосна кожата ù.

От гърдите ù се изтръгна дълбок звук – стон или дума, или името му. Той потрепери и се отдръпна, хладният въздух целуна врата ù. Необузданост – чиста необузданост просветна в очите му. Ръцете му обходиха тялото ù ревностно, дръзко и ноздрите му се разшириха леко, уловили всяко нейно желание.

Дишането ù стана учестено, насечено и той посрещна погледа ù – гладен, див, нетрепващ.

– Не още – отсече сурово той, също толкова задъхан. – Не сега.

– Защо?

Беше ù трудно да говори, докато я гледаше така. Сякаш се канеше да я изяде жива. В тялото ù забумтя неудържим огън.

– Искам да го направя бавно... да опозная... всеки сантиметър от теб. А този апартамент има много, много тънки стени. Не желая да имаме слушатели – добави той и отново се приведе над нея, прокарвайки устни по раната в основата на шията ù, – когато те накарам да стенеш, Елин.

О, Уирде! Сериозно беше затънала. Чак до уши. А като изричаше името ù така...

– Това променя всичко – промълви едва.

– Промените се случват от доста време. Ще се справим с тях.

Зачуди се колко ли щеше да издържи решимостта му, ако вдигнеше лице и завладееше устата му със своята, ако прокараше пръсти по вдлъбнатината на гръбнака му. Ако го докоснеше още по-надолу. Но...

Уивърни. Вещици. Армия. Ераван.

Тя въздъхна тежко.

– Да поспим – пророни накрая. – Добре е да поспим.

Роуан преглътна отново, отлепи се бавно от нея и отиде до дрешника да се облече. А тя трудно се сдържа да не скочи след него и да издърпа проклетата кърпа от хълбоците му.

Май трябваше да изпрати Едион някъде другаде. Само за тази нощ. А после щеше да гори в ада цяла вечност като най-себичния, противен човек, живял някога на земята.

Насили се да обърне гръб на дрешника, понеже имаше твърде голяма опасност да направи някоя безумна глупост, ако погледаше Роуан още малко.

О, здравата беше затънала.

53

Пий – подкани го демонът принц с гальовен глас. – Наслади им се.

Пленникът ридаеше върху пода на килията и от него струяха ужас, болка и тежки спомени. Демонът ги вдишваше като опиум.

Колко са сладки само.

И наистина бяха.

Той се мразеше, проклинаше се.

Но отчаянието, бликащо от мъжа, докато най-горчивите му спомени го раздираха безпощадно... го опияняваше. Вдъхваше му сила, живот. И бездруго си нямаше никого и нищо. Ако му изпаднеше възможност, щеше да сложи край на всичко. Ала засега това беше вечността, рождението и смъртта, и прераждането.

Затова отпи от болката, страха, тъгата.

И вкусът им му хареса.

54

Манон се взираше в писмото, току-що донесено от един разтреперан пратеник. Елида се преструваше, че не наблюдава всяко движение на очите ù по листа, но ù беше трудно да откъсне поглед от нея, при положение че вещицата се зъбеше на всяка дума.

Елида лежеше на сламеното си легло, но огънят вече гаснеше, затова стана и изпъшка от болката в цялото си тяло. Беше намерила мях за вода в килера и дори беше попитала главния готвач дали може да го вземе за Водачката на Крилото. Той, естествено, не възрази. Нито пък ù се разсърди за двете малки торбички ядки, които уж отмъкна за Водачката на Крилото. По-добре от нищо.

Скрила ги беше под палета, без Манон да забележи. Фургонът с провизии щеше да пристигне съвсем скоро. А като си тръгнеше, Елида щеше да е в него. И повече никога нямаше да се сблъсква с този мрак.

Пресегна се към купчината с цепеници и сложи две в огъня, предизвиквайки заря от искри. Тъкмо се канеше да легне отново, когато Манон се обади от тъмното:

– След три дни заминавам с Тринадесетте.

– За къде? – осмели се да попита Елида.

Ако се съдеше по яростта, с която вещицата прочете писмото, едва ли отпътуваше за хубаво място.

– За една гора в Севера. Там... – Манон се спря, прекоси стаята с леки, но могъщи стъпки и хвърли писмото в камината. – Ще отсъствам поне два дни. На твое място бих се спотайвала през това време.

Стомахът на Елида се сви при мисълта, че защитницата ù щеше да е на хиляди километри. Но не виждаше смисъл да ù споделя опасенията си. Едва ли щеше да я е грижа, независимо че я беше приела за една от своите.

Пък и бездруго нямаше значение. Елида не беше вещица. И съвсем скоро щеше да избяга от крепостта. Не ù се вярваше някой да усети липсата ù.

– Ще се спотайвам – отвърна накрая.

Може би във фургона, който щеше да я отведе далеч от Морат и към свободата.

* * *

Нужни ù бяха цели три дни да подготви срещата. В писмото на матроната не се споменаваше нищо за чифтосването и издевателствата над вещици. Даже звучеше така, сякаш баба ù не беше получила нито едно от посланията ù. Веднага щом се върнеше от тази мисия, Манон щеше да поразпита куриерите на Крепостта. Бавно. Болезнено.