Кралица на сенките

клечаха на пода и повръщаха. Същото правеха и зеленооките демонски близначки Фалин и Фалон. Останалите вещици изглеждаха невредими. Все още пламнали, някои задъхани от внезапния пристъп на гняв и енергия, но... невредими.

Само част от тях ли беше нападнал?

Манон погледна Астерин, както и Сорел, Веста, Лин и Имоген.

След това плъзна очи към пострадалите.

Този път всички отвърнаха на погледа ù.

Пусни ме, беше изкрещял демонът, сякаш в недоумение и ужас.

След като се взря в очите ù.

Пострадалите вещици... всички до една имаха обикновен цвят на очите. Кафяви, сини или зелени. Но незасегнатите...

Черни очи, изпъстрени със златисто.

А когато беше погледнал тези на Манон...

Златните очи открай време бяха на висока почит сред Черноклюните. Никога не се беше питала защо.

Но сега нямаше време за размисли. Не и докато гнусната му кръв се пропиваше в кожата ù.

– Това беше предупреждение – обяви Манон и гласът ù отекна глухо между каменните стени. После тръгна към вратата. Нека останат насаме. – Разкарайте трупа.

* * *

Манон изчака случай, в който Калтейн бе сама, и я спипа, докато се носеше нагоре по едно от забравените вити стълбища на Морат. Жената дори не потрепна, когато Манон я притисна към стената и впи железни нокти в бледата, гола кожа на раменете ù.

– Откъде извира огънят от сенки?

Калтейн я погледна с тъмни, празни очи.

– От мен.

– Защо точно от теб? Що за магия е това? Валгска?

Манон огледа нашийника около финото гърло на жената.

Калтейн ù отвърна с вяла, мъртвешка усмивка.

– Моя си е... поне в началото беше. После я... сляха с друга. А сега обединява могъществото на всеки свят, всеки живот.

Измишльотини. Манон я притисна още по-силно към тъмния камък.

– Как се сваля този нашийник?

– Не се сваля.

Манон оголи зъби.

– Какво искате от нас? И ние да си сложим такива?

– Искат крале – пророни Калтейн и в очите ù заискри странна, скверна наслада. – Могъщи крале. Не вас.

Още празни приказки. Манон изръмжа, но в следващия момент усети крехка ръка върху кръста си.

И кожата ù пламна.

О, богове, допирът ù я изгаряше, топеше костите ù, превръщаше железните ù нокти в течна руда, караше кръвта ù да кипи...

Манон се отдръпна от Калтейн и веднага щом сграбчи китката ù, осъзна, че не я бе наранила наистина.

– Ще те убия – процеди през зъби.

Но по пръстите на Калтейн затанцува огън от сенки, макар че лицето ù отново придоби онзи празен вид. Без да каже и дума, сякаш не беше сторила нищо, жената продължи нагоре по стълбището и изчезна.

Манон хвана ръката си, болката още отекваше в костите ù. Отново се уверяваше, че изколвайки онова племе с Ветросеч, всъщност го беше пощадила.

52

Докато излизаха от храма на Грехоядеца, Каол си мислеше колко странно е да си сътрудничи с Елин и свитата ù. Да не спори с нея. Изобщо не трябваше да тръгва с тях, като се имаше предвид колко работа го чака. Половината бунтовници бяха напуснали Рифтхолд и с всеки изминал ден редиците им намаляваха още повече, а оставащите настояваха да преместят щаба си в друг град. Някак успяваше да ги задържи тук, главно благодарение на това, че Несрин го подкрепяше винаги когато повдигнеха темата за миналото му с краля. Невинни хора продължаваха да изчезват, да губят главите си, а те не спираха да спасяват колкото можеха повече от платформите за екзекуции. И Каол щеше да им помага, да ги брани, дори да останеше последният бунтовник в града. Но ако онова за Ераван наистина беше вярно...

Боговете да са им на помощ.

Щом излязоха на улицата, се обърна навреме, за да види как Роуан предлага ръка на Елин, която тъкмо се изкачваше по стълбата. Тя като че ли се поколеба, но в крайна сметка я пое и тънките ù пръсти се загубиха в нея. Двамата бяха екип, стабилен и неделим. Елфическият принц я вдигна във въздуха и я сложи да стъпи на калдъръма. В първия момент никой от двамата не пусна ръката на другия. Каол остана в очакване, в очакване на бодежа на ревност, острата, жлъчна болка.

Но не почувства нищо. Само мимолетно облекчение от това, че...

Елин и Роуан.

А трябваше да се изяжда от самосъжаление.

Дочуха се нечии стъпки и четиримата застинаха на място с извадени оръжия, когато...

– Издирвам ви от час – обяви Несрин, спускайки се към тях от близката тъмна уличка. – Какво...

Веднага забеляза мрачните им изражения. Бяха оставили адския огън долу, на сигурно в саркофага, пък и така нямаше да се превърнат в локви кипяща кръв, ако нещо се объркаше.

Каол се учудваше, че Елин го е допуснала толкова близо до плана си, макар че не му беше споделила как точно възнамерява да проникне в двореца. Просто кажи на Рес, Бруло и останалите да стоят настрана от часовниковата кула, беше единственото ù предупреждение дотук. Хрумна му да я попита как ще постъпи с другите невинни хора в двореца, но... Радваше се, че беше прекарал поне един ден без свади, без да усеща нечия омраза. Че поне за ден се чувстваше част от екипа им.

– Ще ти обясня по-късно – увери я той. Но лицето на Несрин бледнееше. – Какво има?

Елин, Роуан и Едион ги доближиха с неестествено тихата стъпка на безсмъртните.

Несрин изправи рамене.