Кралица на сенките

– В такъв случай да намерим адския огън и да се омитаме.

Правилно.

Празните очи на черепите сякаш ги наблюдаваха отвсякъде – от стените, от скулптурите, от колоните в центъра на залата.

– Май този бог на истината – обади се Едион от поверената му стена – е бил по-скоро Грехоядец. Трябва да прочетете какво са писали някои от тези хора... за какви злодеяния си признават. Явно са ги затваряли тук да се изповядват върху костите на други грешници.

– Нищо чудно, че никой не е искал да слиза тук – пророни Елин и навлезе в мрака.

* * *

Костницата като че ли нямаше край – попаднаха на разни скрити запаси, но от клошари или други подземни обитатели не бе останала и следа. Намериха опиати, пари и бижута в някои от черепите и костените ниши покрай пода. Но не и адски огън.

Плахите им стъпки по кухите кокали бяха единствените звуци в криптата. Елин навлизаше все по-надълбоко и по-надълбоко в мрака. Роуан скоро претърси отредената му част от храма и се присъедини към нея в дъното, откъдето тесни проходчета се разклоняваха към спящата мрачина.

– Колкото по-навътре влизаме, толкова по-древен става езикът – коментира Елин. – Както и думите, изписани тук.

Роуан, който внимателно отваряше един саркофаг, се завъртя към нея. Не ù се вярваше обикновен човек дори да успее да помръдне каменния капак.

– Някои дори са сложили дата на изповедите си. Току-що попаднах на една отпреди седемстотин години.

– Накара ли те да се почувстваш млад?

Той ù се усмихна закачливо. Елин побърза да извърне поглед.

Костеният под изпращя под тежестта му.

– Елин.

Тя преглътна сухо, загледана в посланието до главата си. Когато бях на двадесет, убих човек за забавление и не казах на никого къде съм го погребал. Цял живот пазих едната костица от показалеца му в бюрото си. Датирано беше отпреди деветстотин години.

Деветстотин...

Елин се взря в тъмнината отвъд. Ако Пазара на сенките го имаше още от времето на Гавин, то това място беше изградено преди това – или по същото време.

Богът на истината...

Тя извади Дамарис от ножницата на гърба си и Роуан се скова.

– Какво има?

Елин огледа съвършеното му острие.

– Мечът на истината. Така са наричали Дамарис. Според легендите първият му собственик, Гавин, можел да вижда истината, държейки го в ръцете си.

– Е, и?

– Мала благословила Бранън, а той благословил Голдрин. – Погледът ù продължаваше да се впива в мрака. – Ами ако наистина е имало бог на истината... Грехоядец? Ами ако той е благословил Гавин и този меч?

Роуан също се загледа в древната чернота.

– Смяташ, че Гавин е използвал тази крипта?

Елин претегли могъщия меч в ръцете си.

– За какви грехове си се изповядал ти, Гавин? – прошепна на тъмата.

* * *

Навлязоха още по-надълбоко в тунела – толкова надълбоко, че когато Едион извика триумфално „Намерих го!“, Елин едва го чу. А и почти не му обърна внимание.

Вече се взираше в черната стена зад олтара на автентичния храм. Тук костите почти се разпадаха на прах от старост, а писанията трудно се четяха. Стената зад олтара беше от чист камък – бял мрамор, върху който бяха издълбани множество Знаци на Уирда.

А от центъра ù ги гледаше Окото на Елена.

И какъв студ... Толкова беше студено, че дъхът им излизаше на бели, сливащи се струйки.

– Който и да е бил този бог на истината – прошепна Роуан, сякаш се боеше да не го чуят мъртвите, – не се е славел като благосклонен. Не и като се имаше предвид, че храмът му беше изграден от костите на убийци, крадци и още по-ужасни злодеи... Едва ли много хора бяха благоговели пред него.

Нищо чудно, че сега тънеше в забрава.

Елин доближи камъка.

Дръжката на Дамарис сякаш се вледени в ръката ù – дотолкова, че пръстите ù се отвориха и той изгромоля по костения под като гръм. Роуан мигновено се спусна към нея с извадени мечове. Каменната стена пред тях простена. Скалнит  плочи започнаха да се разместват заедно с издълбаните върху тях символи. В съзнанието ù прокънтяха думите: Само с Окото можеш да видиш истината.

– Не знам защо тези съвпадения продължават да ме изненадват – коментира Елин, когато стената най-сетне спря да се преподрежда заради близостта на меча. Беше се образувала нова, сложна поредица от Знаци на Уирда.

– Можеш ли да ги разчетеш? – попита Роуан.

Едион ги извика отново, но Роуан му отвърна с нареждане те да дойдат при тях. Елин вдигна поглед към издълбаните символи.

– Сигурно ще ми отнеме известно време.

– Действай. Не смятам, че попадаме тук случайно.

Тя потрепери. Не, нищо не беше случайно. Не и когато ставаше дума за Елена и Ключовете на Уирда. Затова въздъхна и започна.

– Пише... пише за Елена и Гавин. На началната плоча – тя посочи един наниз от символи – са описани като първите крал и кралица на Адарлан. После... после ни връщат назад. Към войната.

Зад тях прозвучаха стъпки и Едион и Каол ги наближиха, разпръсквайки златистата аура на факела си. Каол подсвирна.

– Имам лошо предчувствие за това – обади се Едион.

Погледът му прескочи от грамадното Око върху стената към онова около врата на Елин.

– Свиквай – посъветва го тя.