Крос

Отново си беше у дома. За да увенчае завръщането си, направи театрален поклон пред семейството си, което избухна във възторжени ръкопляскания. Приветстваха завърналия се герой.

Понеже тъкмо това беше той — герой.

Трета част Терапията

46.

— Хей, Алекс, ти ли си? Как си? Отдавна не сме се виждали, голямо момче! Добре изглеждаш — викна ми една дребничка, хубава жена, която се казваше Малина Фрийман.

Махнах й и продължих да тичам. Малина, също като мен, живееше отдавна в квартала. Беше приблизително на моята възраст. Вече бе собственичка на онзи магазин за вестници, където някога двамата с нея си похапвахме бонбони и пийвахме сода като деца. Носеха се слухове, че ме харесва. Но аз също я харесвах, винаги съм я харесвал.

Нозете сами ме понесоха към Пета улица, покрай забързаните ми съседи, все едно си знаеха пътя. Когато стигнах до Суърд скуеър, завих наляво и поех обратно по заобиколния маршрут. Нямаше смисъл да се прибирам по него, но го направих по логически съображения.

В последните дни мислите ми постоянно се връщаха към убийството на Мария. Сега заобикалях пресечката, където се разигра трагедията, и в същото време се опитвах да си я спомня жива, а не в мига, в който я изгубих. Освен това всеки ден отделях време, за да проучвам старите материали. Надявах се да попадна на следа, която би могла да ме отведе до убиеца й, особено сега, след като подозирах, че той все още е на свобода.

Свърнах надясно по Седма улица, после се насочих към търговския център, като ускорих темпото. Когато стигнах до моята сграда на Индиана Авеню, вече бях набрал достатъчно скорост, за да изкача четирите етажа, взимайки по две стъпала наведнъж.

Новият ми офис представляваше преустроен апартамент. Състоеше се от обширна стая с малка баня и кухненски бокс. Снопове светлина проникваха вътре в него през големия полукръгъл прозорец в овалния ъгъл.

Точно там бях разположил две удобни кресла и малка кушетка за психиатричните сеанси.

Обстановката ме изпълваше с вълнение. Бях открил свой частен кабинет и бях готов да посрещна първия си пациент.

Върху бюрото ме очакваха три купчини с папки: двете от Бюрото, а третата от вашингтонското полицейско управление. Повечето от тях бяха за случаи, по които вероятно щях да работя като консултант. Имаше няколко престъпления за разкриване.

Първото досие, което прегледах, се отнасяше за сериен убиец в Джорджия, когото медиите бяха нарекли Среднощния посетител. Трима чернокожи мъже бяха убити в кратък интервал от време. Случаят беше интересен за мен, но имаше едно неудобство — близо хиляда километра деляха Вашингтон от Атланта.

Оставих папката настрани.

Следващата трагедия се бе разиграла по-близо. Двама професори по история в университета в Мериленд, може би любовници, бяха намерени мъртви в аудиторията. Телата им висели обесени от гредите на тавана. Местната полиция имаше заподозрян, но искаше да му се изработи психологически профил, преди да му предяви обвинение.

Оставих папката върху бюрото си и залепих отгоре й малко жълто листче, което означаваше, че може би щях да се заема със случая.

В този момент на вратата се почука.

— Отворено е! — извиках аз, но тутакси ме обзе подозрение и застанах нащрек — съвсем обичайно състояние за мен.

Какво ми бе казала Нана, преди да изляза от къщи? Гледай да не те прострелят.

47.

Старите навици умират най-трудно. Но не се появи нито Кайл Крейг, нито някой друг психопат от миналото.

Беше първият ми пациент.

Посетителката стоеше нерешително пред вратата, сякаш се боеше да влезе. Беше свела глава, докато се опитваше да си поеме дъх.

— Дали скоро ще сложите асансьор? — попита тя.

— Съжалявам, че е трябвало да изкачите толкова стълби — отвърнах. — Вие сигурно сте Ким Стафорд. Аз съм Алекс Крос. Моля, влезте. Мога да ви предложа кафе.

Първата пациентка в новата ми практика пристъпи бавно в кабинета ми. Беше едра и пълна жена. Предположих, че наближава тридесетте, макар да изглеждаше на четиридесет. Беше облечена официално, с тъмна пола и бяла блуза, която не беше нова, но с хубава кройка. Под брадичката й бе вързан светлолилав копринен шал.

— От телефонния секретар разбрах, че ви изпраща Робърт Хатфийлд, така ли е? — попитах аз. — Двамата с него бяхме колеги, докато работех в полицията. Той ваш приятел ли е?

— Не съвсем.

Добре, не беше приятелка на Хатфийлд. Изчаках я да каже нещо повече, но тя просто си стоеше в средата на стаята, потънала в мълчаливо съзерцание на обстановката.

— Можем да седнем ето там — посочих аз.

Тя ме изчака да седна в едно кресло и чак след това се престраши и се настани на ръба на другото. Едната й ръка се стрелна нервно към възела на шала, другата бе свита в юмрук.

— Имам нужда от някой, който да ми помогне да разбера един човек — започна тя. — Понякога той изпада в гневни пристъпи.

— Този човек ваш близък ли е?

Тя настръхна:

— Няма да ви кажа името му!

Опитах да я успокоя с жест:

— Разбира се, че името не е важно. Член на семейството ви ли е?

— Годеник ми е — призна тя.

Кимнах с разбиране.