Крос

Тя продължи да крачи забързано, пъхнала под мишница кожената си чантичка и стискайки куфарче, все едно носеше в него ключа към „Кода на Да Винчи“27. Вървеше от външната страна на тротоара — разумно за жена, която се движи сама по улиците късно през нощта. Единствената й грешка беше, че не се оглеждаше достатъчно. Та и не забеляза мъжа, излязъл да потича, който ситнеше зад нея.

А подобни грешки могат да бъдат смъртоносни.

Съливан се скри в сянката на една сграда, когато Туийди мина под уличната лампа. Хубави крака и страхотен задник, помисли си той. А и не носеше венчална халка на лявата ръка.

Високите токчета продължиха да потракват ритмично още някое време, докато най-после тя забави ход и спря пред една къща от червени тухли. Хубаво местенце. Съдейки по външния вид на сградата, тя бе една от онези големи семейни домове, вдигнати в началото на деветнадесети век, които по-късно бяха преустроени и превърнати в просторни апартаменти.

Жената извади ключовете от чантата си още преди да стигне до входната врата, а Съливан се подготви за действие. Бръкна в джоба си и измъкна някакъв лист хартия, навярно квитанция от химическо чистене. Всъщност нямаше значение какво е.

Тя отключи и отвори вратата, но в същия миг той й извика приятелски:

— Извинете, госпожице! Вие ли изпуснахте това?

51.

Не беше глупава тази Туийди Бърд, майка й явно не бе отгледала тъпачка. Веднага разбра, че е изпаднала в беда, ала в следващите секунди не успя да направи нищо, за да се спаси.

Той бързо пъхна крак в пролуката на остъклената врата, преди тя да успее да я затръшне пред лицето му и да я заключи отвътре.

В осветеното фоайе видя паниката в красивите й сини очи.

Острието на скалпела блесна пред лицето й.

Касапина искаше тя да види тънкия му като бръснач ръб, единствената й мисъл да е за него, не за самия нападател. Така ставаше винаги и той го знаеше. Почти всички жени, които нападаше, запомняха подробности за оръжието, не за похитителя.

Госпожица Туийди успя само да се препъне тромаво, преди той да се озове във фоайето с нея. Майкъл Съливан застана с гръб към улицата, изцяло закривайки с тяло жертвата си в случай, че някой мине отвън. Продължи да държи скалпела, докато измъкна връзката ключове от ръката й.

— Да не си гъкнала — предупреди я, докато острието проблясваше пред очите й. — И се опитай да запомниш — не слагам обезболяващи, докато го използвам. Направо режа.

Тя отстъпи и се подпря на близката мраморна колона. С треперещи пръсти му подаде малката си маркова чантичка.

— Моля ви, ваша е. Сега си вървете.

— Няма да стане. Не искам парите ти. Само ме чуй добре. Слушаш ли ме?

— Да — уплашено отвърна тя.

— Сама ли живееш? — попита я.

Постигна ефекта, който търсеше. Краткото забавяне бе достатъчен отговор.

— Не. — Опитваше се да се спаси. Твърде късно.

На стената имаше три пощенски кутии. Само върху номер две се виждаше табелка с едно име: Л. Бранд.

— Да се качваме, госпожице Бранд.

— Аз не съм тази, за която ме вземате…

— Напротив, ти си. Няма смисъл да лъжеш. А сега движение, преди да е станало по-лошо.

За секунди двамата се озоваха в просторния й апартамент на втория етаж. Дневната бе чиста и подредена. По стените бяха окачени черно-бели снимки на влюбени, които се целуват. Плакати от филмите „Безсъници в Сиатъл“28, „Офицерът и джентълменът“29.

Момичето явно бе романтичка по душа. Но в известен смисъл и самият Съливан беше такъв — поне той така смяташе.

Когато я вдигна на ръце, тялото й се скова. Беше наистина слабичка — отнесе я с лекота в спалнята и я положи върху леглото, където тя остана да лежи, без да помръдва.

— Ти си много красиво момиче — прошепна възхитено Съливан. — Направо си прекрасна. Приличаш на изящна кукла. А сега, ако нямаш нищо против, бих искал да видя какво има под опаковката.

Касапина използва скалпела, за да среже копчетата на скъпия костюм от туид. Госпожица Л. Бранд остана безволно отпусната, но поне не му се налагаше да й напомня да мълчи.

Той свали сутиена и гащичките й от черна дантела. Дори в делничен ден. Не носеше чорапогащник, имаше стройни нозе с лек загар. Ноктите й бяха лакирани в яркочервено. Тя се опита да стисне очи, но той я шамароса през лицето, колкото да привлече вниманието й.

— Остани с мен, Бранд.

Нещо върху нощното шкафче привлече вниманието му. Червило.

— Знаеш ли какво, я си сложи малко от това. Както и някой хубав парфюм. По твой избор.

Жената безмълвно се подчини. Действаше като хипнотизирана.

Касапина държеше члена си в едната ръка, а скалпела в другата — гледка, която тя никога нямаше да забрави. След това грубо проникна в нея.

— Искам да се включиш в играта — подкани я той. — Преструвай се, ако трябва. Сигурен съм, че и преди си го правила.

Вкочанена от ужас, младата жена даде всичко от себе си — изви се нагоре, разтвори бедра, дори простена няколко пъти, но без да го поглежда.

— А сега ме погледни — нареди Съливан. — Погледни ме, ти казвам! Погледни ме. А, така е по-добре.

В следващия миг всичко за него свърши. И за нея.