Крос

— Е, след като поставяте въпроса по този начин — добре. Не поемам никакви ангажименти от името на Алекс, но ще видя какво мога да сторя.

— Чудесно, благодаря ви. Сега ще ви изпратя папките с досиетата. Освен ако не желаете лично да дойдете да ги вземете.

— Почакайте малко… — учуди се Сампсън. — Папки ли казахте?

— Да не би да не съм се изразила ясно? Причината, за да потърся помощта ви — на вас и на доктор Крос, е опитът ви със серийните престъпления.

Сампсън замълча за миг, после бавно изрече:

— За убийство ли става дума?

— Не за сериен убиец — сковано отвърна детектив Антон. — За сериен изнасилвач.

53.

— Това не е консултация, Джон — казах аз. — Правя ти услуга. Лично на теб.

Сампсън вдигна ръце от волана и се обърна към мен. За миг се ужасих, че остави автомобила да се движи напосоки.

— С други думи — изръмжа той, — ти си обещал на Нана и хлапетата, че повече няма да се занимаваш със следствена работа.

— Не съм обещал на никого нищо! — скастрих го аз. — Просто си гледай пътя и се опитай да не блъснеш някого. Поне не човек, който и двамата харесваме.

Бяхме в Маклейн, Вирджиния. Пътувахме към Лиза Бранд, за да я разпитаме. Тя бе напуснала апартамента си в Джорджтаун и бе отседнала при приятелка в провинцията.

Сампсън шофираше, а аз седях на предната седалка до него. В скута ми лежеше папката с досието на Лиза, както и на още три други жени, които са били изнасилени, но не искаха да споменат и дума за изнасилвача, за да помогнат на разследването.

За пръв път имах възможност да прегледам документите, но не ми отне много време, за да се съглася със заключението на колегите. Всички нападения бяха извършени от един и същи мъж и виновникът несъмнено беше психопат. Всички жертви бяха от един и същи тип: бели жени, тридесетгодишни, неомъжени, които живееха сами в района на Джорджтаун. Всяка от тях бе постигнала някакъв професионален успех — едната беше адвокат, другата — експерт-счетоводител. Лиза Бранд беше архитект. Всички бяха умни и амбициозни.

Но нито една не желаеше да каже и дума за мъжа, който я бе нападнал.

Престъпникът определено беше умен и самоуверен тип, който знаеше как да наплаши жертвите си. Повторил е номера си четири пъти, може би и повече. Защото не бе изключено да има и други пострадали, които дори се страхуваха да съобщят, че са били нападнати.

— Пристигнахме — оповести Сампсън. — Ето къде се е скрила Лиза Бранд.

54.

Вдигнах глава от купчината папки в скута си, когато минахме покрай огромен жив плет и поехме по дълга алея за коли във форма на полумесец, покрита с чакъл.

Къщата представляваше внушителна постройка в старинен стил. Отпред се издигаха две бели колони, които стигаха до втория етаж, а цялата сграда приличаше на крепост. Можех да разбера защо Лиза Бранд бе решила да се укрие тук.

Приятелката й Нанси Гудис ни отвори вратата и побърза да излезе навън, за да поговори с нас насаме. Беше слаба блондинка и навярно бе връстница на госпожица Бранд, което според данните в папката означаваше двадесет и девет години.

— Няма нужда да ви казвам, че Лиза е преживяла истински кошмар — прошепна тя, макар че не беше необходимо да снишава глас, тъй като се намирахме на верандата. — Може ли да съкратите до минимум разпита? Не разбирам какво още има да говори тя с полицията. Не можете ли да кажете на мен каквото имате да й съобщавате?

— Ще се постараем да бъдем възможно най-кратки — уверих я аз. — Но изнасилвачът все още е на свобода.

— Да не сте посмели да й внушавате, че тя има вина за нещо — настръхна младата жена.

Последвахме госпожа Гудис в покритото с мраморни плочки преддверие. Отдясно се виждаше извита стълба, а над главите ни висеше кристален полилей. Отвътре се чуха детски гласове, които ми се сториха някак неуместни в тържествената обстановка на къщата.

Госпожа Гудис въздъхна и ни поведе към салона за гости, където ни очакваше Лиза Бранд, облечена в джинси и риза на райета. Беше слаба, много хубава жена, но отпуснатите й рамене и ужасът в очите й бяха достатъчни, за да разбера, че съвсем наскоро е изживяла истински кошмар. Очевидно не бе сигурна дали болката, която изпитва, някога ще изчезне.

Със Сампсън й се представихме. Покани ни да седнем. Дори се насили да се усмихне учтиво, преди да извърне поглед встрани.

— Много са красиви — отбелязах аз и посочих наскоро откъснатите рододендрони във вазата, поставена на масичката за кафе между нас. Казах го, защото беше истина, а и честно да си призная, не знаех как да започна разговора. Лиза ги погледна разсеяно.

— Нанси е невероятна градинарка. Превърнала се е в истинска провинциална домакиня и майка — нещо, което винаги е искала.

— Лиза, бих желал да ви уверя, че ужасно много съжаляваме за това, което ви се е случило — внимателно започна Сампсън. — Зная, че вече сте говорили с доста хора. Ще се опитаме да не ви притискаме да си припомняте излишни подробности…

Очите на жената останаха приковани в далечния ъгъл на стаята.

— Да. Благодаря ви.