Крос

Вратата на месарницата бе отворена и когато влезе вътре с плавна стъпка, баща му дори не вдигна глава, сигурно го беше видял през витрината.

Край вратата се мъдреше обичайната метална стойка с броевете на „Ирландско ехо“. Всичко си беше на проклетото място, чисто и спретнато. И в същото време — пълна мръсотия.

— К’во искаш? — изръмжа баща му.

Метлата, която държеше, имаше острие, с което да остъргва мазнината от пода. Тъпа и отвратителна работа, която Съливан мразеше.

— Какво ще кажеш да си поговорим — попита синът.

— Майната ти. Зает съм да изкарвам прехраната.

— О! Така ли? Като стържеш пода? — Ръката му се стрелна мълниеносно.

Това бе първият път, когато удари баща си. Направи го с пистолета, по слепоочието. После го цапардоса отново по носа. Огромният мъж изпъшка и се строполи върху дървените стърготини и мазните парчета месо на пода.

— Знаеш колко лошо мога да те нараня, нали? — наведе се Майкъл над него. — Помниш ли това изречение, Кевин? Аз — да. Докато съм жив, няма да го забравя.

— Не ме наричай Кевин, никаквецо.

Синът го удари още веднъж с дръжката на пистолета. После го срита в слабините и той простена от болка.

Майкъл огледа магазина с презрение. Изрита стойката с бутилките сода „Макнамара“ просто защото му се искаше да ритне нещо. Опря пистолета в челото на стареца си и дръпна предпазителя.

— Моля те — простена баща му, а очите му се разшириха от шок и ужас. Сякаш току-що бе осъзнал какво представлява синът му. — Не, не го прави. Недей, Майкъл!

Момчето дръпна спусъка — чу се силно изщракване на метал.

Но оглушителната експлозия не последва. На пода не плисна кръв. Настана пълна тишина, като в църква.

— Някой ден… — обеща той на баща си. — Не днес, а когато най-малко го очакваш и когато най-малко ще ти се иска да умреш, ще те убия. И ще умреш мъчително. И не от раздрънкан пистолет като този.

С тези думи синът излезе от месарницата и се превърна в Касапина от Слиго. Три дни преди Коледа, когато вече беше на осемнадесет години, той се върна и уби баща си. И както му бе обещал, не използва пистолет. Послужи си с един от собствените му ножове за месо. А след това направи няколко снимки за спомен.

58.

В Мериленд, където живееше понастоящем, Майкъл Съливан взе една бейзболна бухалка. Не беше просто бухалка, а оригинална „Луисвил Слъгър“, участвала в победния мач на „Янките“ през 1986 г. „Майната им на трофеите“, помисли си той, но това парче ясеново дърво щеше да му свърши работа.

— Е, хайде да видим на какво си способен, шампионе! Целият треперя от страх — извика Съливан от могилката на питчъра. Да видим какво ще получиш.

Трудно беше да се повярва, че Майк-младши е достатъчно голям, за да улови тази топка, но това си беше самата истина. А заблуждаващото противника му хвърляне беше истинско произведение на изкуството. Бащата бе доволен, защото самият той го бе учил на бейзбол.

При все това не се опитваше да щади момчето. Това щеше да е обида за него. Синът му изчака няколко секунди, после се завъртя рязко и удари силно топката. Чу се тъп звук от срещата й с бухалката. Съливан си представи, че топката е главата на Джон Маджоне.

— Ето ти я! — тържествуващо извика той. Изтича до следващата база, докато Шеймъс, най-малкият от синовете му, се прехвърли през оградата, за да вземе топката след хоумръна. — Добър удар, татко! — изкрещя момчето, когато я намери.

— Татко, трябва да тръгваме! — Джими, средният му син, вече бе свалил бейзболната ръкавица и маската от лицето си. — В шест и половина трябва вече да сме излезли от къщи. Забрави ли?

След баща си, Джими най-много се вълнуваше за тази вечер. Съливан се бе снабдил с билети за концерта на „Ю Ту“ от турнето „Вертиго“, който щеше да се състои на „Фърст Маринър Арина“ в Балтимор. Щеше да бъде страхотна нощ.

В колата, по време на целия път до залата, Съливан пригласяше на певците по стереоуредбата, а момчетата на задната седалка започнаха да пъшкат от престорена досада и да си подхвърлят шеги.

— Виждате ли, момчета — включи се и майката в семейната закачка, — баща ви се мисли за втори Боно. Но според мен звучи повече като… Ринго Стар.

— Майка ви просто завижда! — засмя се Съливан. — В моите и във вашите вени, момчета, тече ирландска кръв. А в нейните — само сицилианска.

— Е, добре. Само един въпрос: каква храна предпочитате — италианска или ирландска? — хитро се усмихна Кейтлин.

Момчетата притихнаха и одобрително заръкопляскаха, признавайки единодушно победата на майка си.

— Хей, какво е това, мамо? — попита Шеймъс.

Кейтлин погледна, после вдигна изпод предната седалка малък, сребрист мобилен телефон. Съливан го видя и стомахът му се сви.

Беше мобилният телефон на Бени Фонтана. Бе го взел през нощта, когато посети Бени, и оттогава го търсеше. Грешка.

А грешките могат да те убият.

Запази невъзмутимото си изражение.

— Обзалагам се, че е телефонът на Стив Боуенс — излъга той.

— На кого? — попита Кейтлин.

— Стив Боуенс, мой клиент. Закарах го до летището, когато беше в града.

Кейтлин изглеждаше озадачена.