Крос

Сампсън допи последната глътка от бутилката си, надигна се и ми подаде друга.

— Остава ми да разговарям с още една жена… — въздъхна той, — адвокатка, която също е била изнасилена. Още една възможност да се опитам да разчупя този костелив орех.

Оох, започва се!, помислих си. Сега ще вземе да ме уговаря…

— Какво ще кажеш за понеделник следобед?

Завъртях се в стола, за да погледна в тефтера с ангажиментите си върху бюрото.

Отворих втората бира. През дървените капаци се процеждаше дълга ивица светлина и аз я проследих, сетне се извърнах отново към мястото, където седеше Сампсън. Гледаше ме с онзи негов познат, тежък поглед. Единият от прякорите му беше Планинеца, а другия — Двойния Джон.

— По кое време в понеделник? — попитах накрая.

— В три следобед. Ще дойда да те взема. — Протегна се и чукна бутилката с бира в моята. — Знаеш ли, току-що се изръсих със седем долара.

— Какво намекваш? — недоразбрах аз.

— Толкова струва картонът с дванадесетте бири — поясни Сампсън. — Щях да взема само шест, ако знаех, че си толкова лесен.

60.

Понеделник, три следобед. Не би трябвало да съм тук, но бях.

Доколкото можех да съдя, фирмата „Смит, Къртис и Бренан“ работеше основно със старата наследствена аристокрация. Скъпа дървена ламперия в приемната, броевете на „Голф Дайджест“, „Таун енд Каунтри“ и „Форбс“ — пръснати по страничните масички… Всичко красноречиво говореше, че клиентите на фирмата не живееха в моя квартал.

Младши съдружник Мина Съндърланд бе третата жертва на изнасилвача. Със строгия си сив марков костюм и изискана сдържаност, често белег на южняшко потекло, тя се вписваше идеално в обстановката. Поведе ни към малката заседателна зала и преди да започне разговора, пусна щорите на остъклената стена.

— Боя се, че си губите времето — заяви тя. — Нямам да ви съобщя нищо ново. Вече го казах на другия детектив. И то няколко пъти.

Сампсън плъзна към нея лист хартия.

— Просто се чудехме дали това може да помогне.

— Какво е то? — леко настръхна Мина и погледна документа.

— Примерно изявление за пресата — обясни Сампсън. — Ако информацията стане публично достояние, това може да е от полза.

Тя плъзна поглед по документа, докато той обясняваше.

— С това разследването ще поеме по-агресивна насока. В него се казва, че нито една от познатите жертви не е пожелала да идентифицира нападателя или да свидетелства срещу него.

— Истина ли е? — попита Мина и вдигна поглед.

Сампсън понечи да отговори, но изведнъж ме осени предчувствие и го прекъснах. Закашлях се шумно. Изтъркан трик, но сработи. Обърнах се към Мина Съндърланд:

— Извинете ме, но може ли да ви помоля за чаша вода? — Когато жената излезе от стаята, казах на Сампсън: — Не мисля, че тя трябва да знае, че в момента всичко зависи от нея.

— Добре, предполагам, че си прав — кимна той и додаде: — Но ако попита…

— Остави ме аз да говоря — прекъснах го отново. — Имам предчувствие за нея.

Моите прочути „предчувствия“ бяха част от репутацията ми, но това не означаваше, че Сампсън веднага ще се съгласи. Ако разполагахме с повече време за спор, навярно щях да се поозоря, но Мина Съндърланд се върна след секунда. Носеше две бутилки минерална вода. Дори се насили да се усмихне.

Докато отпивах, видях, че Сампсън се отпусна в стола. Беше мой ред.

— Мина — започнах, — ние бихме искали да се опитаме да постигнем определен баланс между това, което си готова да ни кажеш, и това, което бихме искали да узнаем.

— Какво намеквате? — попита тя.

— Това означава, че не се нуждаем от описание на мъжа, за да го заловим.

Приех мълчанието й като съгласие, макар и колебливо.

— Бих искал да ти задам някои въпроси. На всички можеш да отговаряш с „да“ или „не“. Можеш да кажеш само думата или да поклатиш глава, ако предпочиташ. Ако някой въпрос е неудобен за теб, ще го прескочим.

По устните й пробягна лека усмивка. Намеренията ми бяха прозрачни и тя ги разбираше. Но аз исках да се чувства колкото се може по-малко застрашена.

Жената притеснено докосна косата си и рече колебливо:

— Продължавайте.

— В нощта на нападението този мъж отправи ли конкретни заплахи, за да те принуди да мълчиш за случилото се?

Тя кимна. После потвърди на глас:

— Да.

Изведнъж ме обзе надежда.

— Отправи ли заплахи към хора, които познаваш? Семейство, приятели, познати?

— Да.

— От онази нощ опитвал ли се е да контактува с теб? Показвал ли ти е по някакъв начин, че те наблюдава?

— Не. Стори ми се, че веднъж го видях на улицата. Но вероятно не е бил той.

— Заплахите му само на думи ли бяха? Използва ли още нещо, за да си осигури мълчанието ти?

— Да.

Бях сигурен, че съм на прав път. Мина Съндърланд сведе поглед към скута си и остана така няколко минути. После отново вдигна глава към мен. Напрежението върху лицето й бе отстъпило на нещо, което приличаше по-скоро на решителност.

— Моля те, Мина. Това е много важно — окуражих я аз.

— Той взе органайзера ми — каза тя. Помълча няколко секунди, сетне продължи: — В него се съдържа цялата ми лична информация. Адреси на мои приятели, на семейството ми в Уестчестър, всичко…

— Разбирам — кимнах.