Крос

Наблюдавах как Мария прибира лъскавата си черна коса в стегнат кок. Прическата подчертаваше дългата, изящна извивка на врата й. Господи, обожавах тази жена!

— Направи го пак — помолих я.

Тя се подчини, без да каже нито дума.

Когато наклони леко глава, за да си сложи обецата, погледът й срещна моя в огледалото.

— Обичам те, Алекс. — Тя се извърна към мен. — Никой никога няма да те обича като мен.

Погледите ни останаха приковани един в друг, а аз усещах, че мога да чета в душата й. Мислите ни бяха удивително еднакви. Протегнах ръка към нея и казах…

63.

Беше нещо прочувствено, но сега не можех да си спомня какво точно.

Надигнах се — съвсем сам в леглото, изтръгнат внезапно от мястото, на което се бях пренесъл в любимото си полубудно, полусънно състояние. Спомените ми се бяха препънали в бяло петно.

Подробностите от медения ни месец в Барбадос винаги са били кристално ясни в паметта ми. Защо сега не можех да си припомня какво бях казал на Мария?

Часовникът на нощното шкафче показваше два и петнадесет.

Бях напълно буден.

Моля те, Господи! Тези спомени са единственото, което ми остана. Всичко, което имам. Не ми отнемай и тях.

Светнах лампата.

Вече бе немислимо да остана в леглото. Излязох в коридора с намерението да сляза долу и да посвиря на пианото.

На площадката спрях с ръка върху перилото. Открехнатата врата на стаята на Али ме прикова на място.

Влязох вътре и от прага се загледах в моето малко момче.

Представляваше малка купчинка под завивките, от единия край на които се подаваше босото му краче.

Тънкият лунен лъч върху стената бе достатъчен, за да видя лицето му. Веждите му бяха смръщени, сякаш бе потънал в мисли, точно както изглеждах понякога и аз самият.

Когато се промъкнах под завивките, той се сгуши до гърдите ми и завря глава в ръката ми.

— Здравей, татко — рече сънено.

— Хей, мъниче — прошепнах, — заспивай.

— Лош сън ли сънува? — попита детето.

Усмихнах се. Това беше въпросът, който му бях задавал безброй пъти в миналото. А сега думите се връщаха обратно — като изгубена част от мен самия.

Той ми даваше моите думи, а аз му дадох тези на Мария.

— Обичам те, Али. Никой никога няма да те обича така, както те обичам аз.

Моето момче не помръдна, навярно отново бе заспало. Останах да лежа така, обгърнал рамото му с ръка, докато дишането му не се върна към спокойния си ритъм. И по някое време, потопен в топлината на детското телце, отново почувствах, че съм заедно с Мария.

64.

Когато Майкъл Съливан беше със синовете си, спомените за баща му винаги бяха най-силни. Блестящата белота на месарницата, фризера в дъното, мъжът, който идваше веднъж в седмицата, за да опакова обезкостеното месо, миризмата на ирландското сирене и пресните наденици.

— Хей, давай бе! — извика някой.

Викът върна Съливан в настоящето — на игрището, близо до дома му в Мериленд.

— Този тип въобще не може да удря! Не го бива за нищо! Ама че некадърник! — разнесе се наблизо.

Обикновено Шеймъс и Джими бяха яростните коментатори по време на бейзболните мачове. Най-големият му син — Майкъл-младши, както винаги бе концентриран в играта. Съливан виждаше в яркосините му очи същото желание — да удари стареца си веднъж и завинаги.

Майкъл му се извъртя и полетя в остра дъга. Съливан пое дълбоко дъх и замахна — после чу изплющяването, когато топката се удари в бейзболната ръкавица на Джими. Биваше го, кучият му син!

В другия край на празното игрище, където се упражняваха, настана суматоха. Джими, кетчърът, направи победен кръг около баща си, държейки топката високо във въздуха.

Единствено Майкъл-младши оставаше хладнокръвен и спокоен. Позволи си само лека усмивка, но не напусна могилката на питчъра, не се присъедини към ликуването на братята си.

Не отместваше поглед от стареца си, когото никога досега не бе удрял.

Сетне наведе глава, готов да продължи играта, когато изведнъж спря.

— Какво е това? — попита внезапно и погледна баща си.

Съливан сведе глава и видя нещо да се движи по гърдите му. Червената точка на лазерен мерник.

Мигом се просна на земята.

65.

Бейзболната бухалка, която излетя от ръката му, се разцепи във въздуха. Металната ограда зад началната база издрънча, когато куршумът рикошира. Някой стреляше по него! Хората на Маджоне? Кой друг…

— Момчета! Бягайте към заслона! — изкрещя той.

Нямаше нужда да им повтаря. Майкъл-младши сграбчи най-малкия си брат за ръката. Тримата хукнаха към навеса с ниска ограда, където бяха местата на треньора и резервните играчи. Малките копелета тичаха тъй, сякаш току-що са задигнали нечий портфейл.

Касапина побягна с все сили в противоположна посока. Искаше да отклони огъня от синовете си.

Освен това трябваше да се добере до оръжието си в колата.