Крос

И така, сега разследвахме и убийството на Мина Съндърланд. Повтарях си, че трябва да разкрием изверга заради паметта на Мария, Мина и всички останали жертви.

През следващите три дни работех неотлъчно със Сампсън, а нощно време — обикновено от десет до два часа — патрулирахме заедно по улиците. Бяхме част от екипа, който наблюдаваше районите на Джорджтаун и Фоги Ботъм, където убиецът изнасилвач бе действал преди това. Всички бяха настървени, но аз направо изгарях от желание да го заловим.

При все това се опитвах да действам трезво и разумно. Почти всяка вечер успявах да вечерям с Нана и децата. Обадих се на Кайла Коулс в Северна Каролина и ми се стори, че звучи по-добре. Освен това проведох няколко сеанса с пациентите си, включително и с Ким Стафорд, която ме посещаваше два пъти седмично и отбелязваше известен напредък. Годеникът й нито веднъж не бе споменал за срещата ни.

Всяка сутрин набързо отскачах до кафенето на „Старбъкс“, което се намираше на ъгъла на „Индиана“ и Шеста улица. Проблемът беше, че харесвах прекалено пастите им, затова се опитвах да не ги посещавам толкова често.

Ким беше любимата ми пациентка. Терапевтите обикновено си имат любимци, колкото и да се стараят да го избегнат.

— Спомняте ли си, казах ви, че Джейсън не е чак толкова лош — попита ме тя, след като бяха изминали петнадесет минути от сутрешния ни сеанс.

Разбира се, че си спомнях. Както и схватката ни с него в полицейското управление.

— Е, той се оказа пълен боклук, д-р Крос. Вече го осъзнах, макар че ми отне малко по-дълго време, отколкото би трябвало.

Думите й ме изненадаха, но продължих да мълча.

— Напуснах го — заяви тя. — Изчаках да отиде на работа, после си тръгнах. Искате ли да чуете истината? Изплашена съм до смърт, но направих това, което трябваше.

Тя стана и отиде до прозореца с изглед към Джудисиъри Скуеър. От офиса ми можеше да се види и сградата на Областната прокуратура. После погледна към венчалната ми халка, която все още носех на лявата ръка, и неочаквано попита:

— От колко време сте женен?

— Бях… — Разказах й малко за Мария и за това, което се бе случило преди повече от десет години.

— Съжалявам — рече тя, след като свърших. В очите й блестяха сълзи, последното, което исках.

Поговорихме за трудните моменти в живота, след което се случи нещо странно — преди да си тръгне, тя стисна ръката ми.

— Вие сте добър човек, д-р Крос — рече. — Сбогом.

Помислих си, че току-що бях изгубил първата си пациентка. Защото бях свършил добре работата си.

83.

Това, което се случи същата вечер, направо ме побърка. Всъщност всичко започна чудесно, но свърши зле. Реших да поглезя Нана и децата и ги заведох на вечеря в „Кинкейд“, близо до Белия дом на Пенсилвания Авеню, нашия любим ресторант във Вашингтон. Страхотният джазмен Хилтън Фентън дойде на масата ни и ни разказа забавна история за актьора Морган Фрийман39. А когато се прибрахме у дома и всички си легнаха, се качих по дървената стълба до кабинета си на тавана, проклинайки тихо всяко скърцащо стъпало.

Сложих в уредбата диск на Сам Кук40, като започнах с любимото ми парче: „Ти ме изпрати“. След това се задълбочих в полицейските доклади от времето на убийството на Мария. Прелистих стотиците страници.

Търсех неразрешени случаи на изнасилвания от онова време, особено такива, станали в Саутийст или някъде наблизо. Работех усилено, заслушан в музиката, и се изненадах, когато погледнах часовника и видях, че минава три след полунощ. Бях се натъкнал на някои интересни неща в разследването на изнасилванията, станали по времето, когато Мария бе убита.

Всъщност изнасилванията бяха започнали няколко седмици преди да я застрелят и бяха спрели веднага след убийството й. Оттогава нямаше нови подобни случаи. Което най-вероятно означаваше, че изнасилвачът е бил за кратко във Вашингтон.

Още по-интересно бе, че нито една от жертвите не бе дала описание на престъпника. Жените бяха получили медицинска помощ, но всички бяха отказали да разговарят с полицаите. Това не доказваше нищо, но ме накара да продължа да се ровя из досиетата.

Прегледах още няколко случая, но никъде нямаше описание на убиеца.

Дали бе съвпадение? Едва ли. Продължих да чета.

Изведнъж спрях, втренчен в бележката на полицая, водещ разследването. Едно име, придружено с кратка информация, ме накара да изтръпна.

Мария Крос.

Социален работник в Потомак Гардънс.

Детектив Алвин Хайтауър, когото тогава познавах бегло и за когото наскоро чух, че вече не е между живите, бе написал доклад за изнасилването на момиче от колежа „Джордж Вашингтон“. Студентката била нападната в бар на Ем Стрийт.

Продължих да чета, но имах чувството, че въздухът не ми стига. Спомнях си разговора с Мария, който водихме два дни преди да я застрелят. Ставаше дума за случай, върху който тя работи — изнасилено момиче.

Според доклада на детектива пострадалата дала пред социалната работничка Мария Крос известно описание на насилника. Бил бял мъж, висок малко над метър и осемдесет, вероятно от Ню Йорк. Когато приключил акта, направил лек поклон.