Крос

Седях срещу любимата си лекарка, моя личен психиатър — доктор Адел Файнъли. От време на време тя бе моят изповедник. Тя е тази, която ме окуражи отново да започна частна практика, дори ми прехвърли неколцина от пациентите си. „Опитни зайчета“, както обичаше да ги нарича.

— Трябва да ти кажа някои неща, които доста ме притесняват — започнах аз. — Но това може да отнеме няколко часа.

— Няма проблем — сви рамене тя.

Адел имаше светлокестенява коса и бе в началото на четиридесетте, но ми се струваше, че откакто се бяхме запознали, не бе остаряла и с ден. Понастоящем не беше омъжена и имаше моменти, когато си представях, че двамата бихме могли да бъдем заедно, но после бързах да пропъдя подобна мисъл. Щеше да бъде твърде глупаво и налудничаво.

— Говори, но при условие, че сведеш няколкото часа дрънканици до петдесет минути — заяви тя. Умница, както винаги улучи най-правилния тон.

— Става — уверих я убедено.

— Тогава по-добре да започваш — кимна тя. — Часовникът ми е нагласен и вече отброява минутите ти.

Започнах разказа със случилото се с Кайла. После обясних как се чувствах, когато я оставих в болницата, и сега, когато тя бе заминала да се възстановява при родителите си в Северна Каролина.

— Не мисля, че вината е моя. Поне този път не съм аз причината да я нападнат… Поне не директно.

Колкото и да бе добра, Адел не можа да се сдържи и смръщи вежди.

— А индиректно?

Поклатих колебливо глава.

— Изпитвам вина като цяло — все едно, че съм могъл да направя нещо, за да предотвратя нападението.

— Какво например?

Усмихнах се. Адел също.

— Ами например като ликвидирам престъпността в окръг Вашингтон — обявих.

— Отново се криеш зад чувството си за хумор — скара ми се тя.

— Сигурно си права, но ето какво е най-лошото. Колкото и да се смятам за рационална личност, наистина изпитвам определена вина, струва ми се, че по някакъв начин бих могъл да защитя Кайла. Да, зная колко абсурдно е всичко това, Адел. Да си го мисля. И да го изричам на глас. Но нищо не мога да променя.

— Разкажи ми повече за тази „защита“, която по някакъв начин си могъл да осигуриш на Кайла Коулс — претегли ме тя с професионален поглед.

— Не задълбавай в това! — мигновено възразих. — А и не мисля, че използвах думата защита.

— Както и да е, няма да спорим за това, поговори с мен, моля те. Ти самият заяви, че искаш да ми кажеш всичко.

— Добре, тогава ще се изразя така: не бих могъл да направя нищо, за да помогна на Кайла. Сега доволна ли си?

— Почти. — Адел чакаше да продължа.

— И разбира се, всичко е свързано с онази нощ, когато застреляха Мария. Аз бях там. Гледах я как умира в ръцете ми. Не можех да направя нищо, за да спася жената, която обичах. А и след това не направих нищо. Така и не залових онзи кучи син, който я уби.

Адел мълчеше.

— И знаеш ли кое е най-лошото? — не спирах да се горещя. — Винаги съм се питал дали онзи куршум не е бил предназначен за мен. Мария се извърна в ръцете ми… Тъкмо в този момент я улучиха.

Останахме мълчаливи дълго време. Прекалено дълго дори и за нас. А ние доста добре се справяхме с мълчанията.

Досега никога не бях споменавал тази част пред Адел, всъщност не я бях изричал пред никого на глас.

— Адел, смятам по някакъв начин да променя живота си.

Тя отново не каза нищо. Беше умна и корава жена, тъкмо такива психиатри харесвах. Надявах се, че и аз ще стана такъв един ден, когато израсна в професията.

— Не ми ли вярваш? — попитах накрая.

Тя най-после заговори.

— Разбира се, че искам да ти вярвам, Алекс. Но по-важно е дали ти самият си вярваш. Мислиш ли, че някой от нас наистина би могъл да се промени?

— Да — уверих я. — Мога да се променя. Но много пъти съм се лъгал в това.

Тя се засмя. И двамата се засмяхме.

— Не мога да повярвам, че плащам за тези глупости — заключих накрая.

— Нито пък аз — съгласи се Адел, — но времето ти изтече.

78.

По-късно същия следобед се озовах в църквата „Сан Антонио“. „Сан Тони“, както я наричах като дете, докато растях в не по-малко „святата“ къща на Нана. Църквата се намираше на по-малко от две пресечки от болницата, където Мария умря. Реших след консултацията с Адел да поверя духовното си лечение в ръцете на Господ. Надявах се, че това е своеобразен напредък. Но може и да се лъжех.

Коленичих пред олтара и оставих мириса на тамян да ме облее и да ме пречисти от мръсотията. Най-изумителното нещо за мен беше, че повечето от църквите бяха изрисувани от хора, вдъхновени от вярата в нещо по-голямо и по-важно от тях самите. А тъкмо по този начин се опитвах да живея и аз.

Вдигнах поглед към олтара. От устните ми се отрони тиха въздишка. Вярвах в съществуването на Бог. Всичко останало намирах за странно или арогантно: не можеше да смятаме, че Бог мисли като нас; или че има голямо и добродушно лице; че е бял, кафяв, жълт, зелен или какъвто и да било друг цвят; и че по цял ден и нощ слуша молитвите ни.