Крос

След това проведохме с децата една доста дълго отлагана тренировка. Джени и Деймън се редуваха да удрят кожената боксова круша в сутерена, докато Али обикаляше с камиончето си наоколо по пода, който бе обявил за междущатска магистрала I-95.

После се пренесохме на горния етаж за урока по „плуване“ на малкия брат. Това беше измислица на Джени, вдъхновена от нежеланието на Али да влиза във ваната. Макар че, след като веднъж се озовеше вътре, беше доста трудно да го накараме да излезе от там. Явно връзката между двете събития не му бе съвсем ясна, затова той протестираше всеки път, когато трябваше да се къпе. Аз бях доста скептичен относно идеята на Джени, докато не я видях в действие.

— Дишай, Али! — съветваше го тя, заела позата на треньор. — Хайде да видим как дишаш, мъниче!

Деймън придържаше най-малкият ми син, докато той цамбуркаше по лице във водата, опръсквайки всичко наоколо. Беше голяма веселба, но заради Джени запазвах сериозна физиономия. Наблюдавах урока на безопасно разстояние от пръските, седнал върху тоалетната седалка.

— Вдигни го за секунда — нареди Джени.

Деймън изправи „плувеца“, който вкопчи ръчички в ръба на ваната.

Али примигна и изплю вода, а очите му блестяха от играта.

— Аз плувам! — обяви той.

— Не, още не си се научил — делово заяви Джени. — Но определено имаш голям напредък, малки братко.

Двамата с Деймън бяха не по-малко мокри от него, но май въобще не ги бе грижа. Беше истински потоп. Джени бе коленичила в голяма локва, докато Деймън стоеше изправен и ме гледаше конспиративно, сякаш снизходително казва: Не са ли откачили напълно?

Когато телефонът иззвъня, и двамата бяха готови да се изстрелят към вратата и извикаха в един глас.

— Аз ще вдигна!

— Не, аз ще вдигна — пресякох ентусиазма им. — Вир-вода сте. Никакво плуване, докато не се върна.

— Хайде, Али — дочух на излизане от банята, — нека ти измием косата.

Момичето беше гениално.

Забързах надолу по коридора, за да вдигна телефона, преди да се включи телефонният секретар.

— Тук е резиденцията на семейство Крос — казах достатъчно високо, за да ме чуят децата.

74.

— Алекс Крос ли е на телефона?

— Да — отвърнах. Не познах гласа от другия край на линията, беше някаква жена.

— Обажда се Ани Фолк.

— Ани! — възкликнах леко засрамен. — Здравей, как си?

С нея бяхме добри познати. Синът й беше една или две години по-голям от Деймън. Ани беше лекар в спешното отделение на болница „Сан Антонио“.

— Алекс, аз съм в болницата…

Изведнъж направих връзката и сърцето ми подскочи.

— Нана ли…

— Не е за Нана — рече тя. — Не знаех на кого другиго да се обадя. Става дума за Кайла Коулс. В спешното е.

— Кайла ли? — сепнах се аз. — Какво става? Тя добре ли е?

— Не зная, Алекс. Все още не мога да ти съобщя нищо конкретно. Макар че положението й не е никак розово.

Това не беше отговорът, който очаквах да чуя.

— Ани, какво се е случило? Поне това можеш ли да ми кажеш?

— Не знам съвсем точно. Изглежда, някой я е нападнал.

— Какво? — Почти крещях в телефона, изпаднал в паника. Обзе ме мрачно предчувствие.

Деймън излезе в коридора и се втренчи в мен с широко отворени, изпълнени със страх очи. Поглед, който бях виждал прекалено често в тази къща.

— Мога само да ти кажа, че е била намушкана с нож. Два пъти, Алекс. Жива е.

Намушкана? Нозете ми се подкосиха от тази дума, но не я изрекох на глас. Преглътнах с усилие. Все пак беше жива.

— Алекс, не бива да говоря за това по телефона. Можеш ли да дойдеш колкото е възможно по-бързо в болницата?

— Тръгвам.

75.

Нана все още не се бе върнала. След мигновено колебание повиках съседката Нейоми Харис, за да остане при децата. Скочих в колата и подкарах с пълна газ. Нямаше да е зле да имам и синя лампа на покрива.

Пристигнах много бързо в болницата. По пътя не можех да мисля за нищо друго, освен за Кайла. Когато спрях пред спешното отделение, видях колата й, паркирана под навеса.

Шофьорската врата бе отворена и докато минавах тичешком, надникнах вътре — на предната седалка имаше кръв. Господи, бе шофирала сама до тук! По някакъв начин беше успяла да се изплъзне от нападателя.

Както винаги, в чакалнята на „Сан Антонио“ бе пълно с хора. На рецепцията се бе строила редица от хора с отчаяни, изпити лица. Имаше и ранени, придружавани от приятели и роднини. Тук ми съобщиха, че Мария е мъртва.

— Господине, не можете… — викна някаква сестра зад гърба ми.

Но аз вече се бях промъкнал през вратите към отделението, преди да успеят да се затворят. Когато се озовах вътре, станах свидетел на поредната трескава нощ в спешното. Санитарите припряно тикаха носилките; навсякъде около мен кръстосваха лекари, сестри и пациенти.

Един младеж лежеше на походно легло, на челото му зееше дълбока рана, а лицето му бе в кръв.

— Ще умра ли? — питаше нещастникът всеки, който минеше покрай него.

— Не, ще се оправиш — уверих го, след като никой друг не си даваше труда да го успокои. — Ще оздравееш, синко.

Но къде беше Кайла? Не знаех кого да попитам за нея. Тогава чух някой да ме вика.

— Алекс, насам!