Крос

И тогава се започна масова стрелба, все едно се намирахме по улиците на Багдад, а не в спокойната и затънтена провинция на Масачузетс.

115.

Наемните убийци на мафията стреляха и по нас. Ние със Сампсън не им останахме длъжни. Както и Касапина.

Улучих мъжа с коженото манто, нарамил узито. Той бе първата ми мишена.

Убиецът се завъртя и се свлече на колена, но след това отново вдигна оръжието, за да стреля. В този миг на гърдите му цъфна червено петно, а силата на изстрела го повали ничком. Не аз го бях улучил. Може би Сампсън?

Или Съливан?

Мракът бе сериозно препятствие за всички. Навсякъде свистяха куршуми, забиваха се в дърветата, отскачаха от скалите. Пълен хаос. Истинско безумие, от което косите ти да настръхнат.

Наемниците на мафията се бяха разпръснали във ветрило, което беше допълнителна опасност за нас.

Съливан се затича наляво, прикривайки се в сенките.

Двамата със Сампсън се опитвахме да се укрием зад по-големите дървета.

Страхувах се, че тук ще намерим смъртта си, имах чувството, че този път няма да ни се размине. Прекалено честа стрелба в твърде малко пространство. Сякаш бяхме на огнева линия. Все едно се бяхме изправили срещу тежковъоръжен специален отряд.

Единият от мафиотите изпразни автомата си към Касапина. Но бързо прецених, че не го улучи.

Оказах се прав, защото Съливан мигом отвърна на огъня и го гръмна, след което се скри в гората. Простреляният нададе вик, сетне притихна. Според мен трима от нападателите бяха свалени. Ние със Сампсън не бяхме ранени, но всъщност не бяхме главната мишена.

А сега какво? Кой щеше да направи следващия ход? Съливан, Джон или аз?

Тогава се случи нещо неочаквано — чух момчешки глас.

— Татко! Къде си?

116.

Извърнах се рязко и вперих поглед към къщата на хълма. Видях две от момчетата на Съливан да тичат надолу по предните стълби. Бяха по пижами и боси.

— Върнете се вътре! — кресна им Съливан. — И двамата! Върнете се в къщата! Веднага!

В следващия миг отвътре изскочи Кейтлин, облечена в халат за баня. Грабна най-малкия си син на ръце и изкрещя на другите две момчета да влизат вътре.

Междувременно куршумите летяха отвсякъде, изстрелите отекваха в нощта. Избухналите светлини осветяваха дърветата, скалите, падналите тела върху тревата.

Съливан продължаваше да крещи:

— Прибирайте се в къщата! Влизайте вътре! Кейтлин, скрий ги!

Но момчетата не слушаха, а продължиха да тичат през ливадата към баща си.

Един от мафиотите насочи оръжието си към бягащите фигури. Прострелях го във врата. Мъжът се свлече на тревата и не помръдна.

Току-що бях спасил живота на синовете на Съливан. Какво означаваше това? Върнах ли му жеста за онзи път, когато той нахлу в къщата ми и не уби никого? Трябваше ли сега да застрелям Кейтлин Съливан, за да отмъстя за Мария?

Оглеждах с празни очи мрака над ливадата, набразден от проблясванията на изстрелите.

Един от мафиотите притича лъкатушейки към гората и се скри зад един храст. На ливадата остана само един. Двамата със Съливан останаха за миг един срещу друг, после стреляха едновременно. Мъжът се строполи на земята с обляно от кръв лице. Съливан остана прав.

Извърна се към нас със Сампсън.

117.

Никой не помръдваше. Може би две секунди? Какво щеше да стане сега?

Кейтлин притискаше двете по-малки момчета в прегръдките си. Най-голямото стоеше до нея с решително изражение, готово да я защити. Удивително приличаше на баща си. Помолих се да не се изправи между мен и Съливан.

— Аз съм Алекс Крос — извиках на Съливан. — Ти дойде веднъж в дома ми. След това уби жена ми. През деветдесет и трета, във Вашингтон.

— Зная кой си! — отвърна Съливан. — Не съм убил жена ти. Знам точно кого съм разстрелял.

След това хукна с все сила към гората. Прицелих се в гърба му — сега бе моментът… Но не дръпнах спусъка. Не можех да го направя.

Не и в гръб. Не и пред жена му. Не и пред децата.

— Татко! — изкрещя отново едно от момчетата, докато двамата със Сампсън се втурнахме след баща му.

— Тичай, татко! Тичай!

— Той е убиец, Алекс — задъхано изрече Сампсън, докато бягахме по избуялата трева и се препъвахме в камъни и коренища. — Трябва да го унищожим. Длъжни сме. Не бъди милостив към дявола.

Нямах нужда от напомняне. Нямаше да се размекна.

Но не стрелях, когато трябваше. Не ликвидирах Касапина, когато имах възможност.

В гората беше тъмно, но под лунната светлина различавахме форми и фигури. Може би все пак щяхме да успеем да го видим, но той нас също.

Пълна безизходица. Тази нощ обаче един от нас щеше да умре. Знаех го и се надявах да не съм аз. Всичко трябваше да приключи сега. Продължи прекалено дълго.

Чудех се накъде тича той — дали има резервен изход за бягство, или ни готви засада…

Не го видяхме, докато не стигнахме до първата редица дървета. Може би беше прекалено бърз, а може и да бе поел в друга посока. Доколко добре познаваше гората? Дали в този миг ни наблюдаваше… Готов за стрелба…

Накрая мярнах тичаща фигура пред нас. Трябваше да е Съливан! Освен ако не беше последният от мафиотите, останал жив.

Който и да беше, не стрелях, защото дърветата ми пречеха.