Крос

Вървеше на няколко крачки след Мелинда Стайнър, чиито дълги крака и стегнат задник бяха приятна гледка. Мелинда също го знаеше. Походката й бе едновременно грациозна и провокативна.

Една от стаите встрани от широкото преддверие бе осветена от три впечатляващи полилея, вероятно дело на личния й декоратор.

— Скъпи, прибрах се! — извика тя и пусна пътническата си чанта, която тупна шумно върху идеално полирания под.

Гласът й не издаваше никакво притеснение, никаква тревога или предупреждение. Говореше като любяща съпруга.

Тя е дяволски добра, помисли си Съливан. Радвам се, че не съм женен за нея.

Но от стаята, където работеше телевизорът, не се чу никакво поздравление. Нито звук.

— Скъпи! — извика тя отново. — Тук ли си? Върнах се от провинцията. Джери?

Това със сигурност беше доста неприятна изненада за копелето. Скъпи, аз съм си у дома и още съм жива!

Най-после на прага се появи мъж с уморено изражение, измачкана риза на дискретно райе, къси шорти и яркосини джапанки.

Виж ти — той също беше доста добър актьор. Сякаш всичко на този свят си беше наред.

Е, поне до момента, когато видя Касапина да стои редом с любимата му съпруга. Същият, на когото бе поръчал да я убие в къщата им в провинцията.

— Здравей, скъпа. Кой е този мъж, Мел? Какво става? — попита Джери, щом зърна Съливан в коридора.

Касапина вече бе извадил пистолета си, а дулото му сочеше в топките на домакина по бельо. После обаче вдигна оръжието и се прицели в сърцето му, макар че лицемерното копеле едва ли имаше такова. Да убие съпругата си? Що за студен и безчувствен боклук беше този тип?

— Смяна на плановете — осветли го Съливан. — Какво да ти кажа? Случва се понякога.

Съпругът Джери вдигна ръце без покана. В същото време от устата му се изсипа порой от думи.

— За какво говориш? Какво става, Мел? Защо е дошъл този мъж? Кой, по дяволите, е той?

Сега беше ред на Мелинда да си каже репликите и тя реши да ги изкрещи:

— Това е човекът, който трябваше да ме убие, Джери! Платил си му, за да ме застреля, гаден, жалък мръсник! Ти си пълен боклук, а освен това си страхливец! Затова аз му платих повече, за да убие теб. Ето какво става! Предполагам, че можеш да го наречеш смяна на ролите.

Изведнъж тя се засмя тържествуващо. Но Джери и Съливан мълчаха. Всъщност ситуацията беше забавна, но не чак толкова, че да предизвика всеобщ бурен смях. Или може би изпълнението й беше твърде грубо и думите й съдържаха много истина.

Съпругът отстъпи назад към стаята с телевизора и се опита да затръшне вратата отвътре, но напразно.

Бърз като стрела, Касапина пъхна ботуша си в пролуката, после натисна вратата с рамо и се озова при Джери.

Първоначално негов работодател, смотанякът беше висок, с оформено коремче и изнурен вид на изпълнителен директор. Започваше да оплешивява. В кабинета му миришеше на пот и на цигари, а една още димеше в пепелника на масичката. На килима лежаха топка и стик за голф. Това мъжко момче, което бе платило, за да убият жена му, упражняваше ударите си, за да не се излага пред приятелчетата си на игрището.

— Аз мога да ти платя повече от нея! — изскимтя Джери. — Колкото и да ти е дала тази кучка, аз го удвоявам! Кълна се в Бога! Парите са там! Твои са!

Гледай ти, става все по-добре и по-добре, помисли си Съливан. Това придаваше ново значение на играта „Да сключим сделка“.

— Ти си миризлив боклук! — озъби се Мелинда на съпруга си, застанала на прага. Втурна се вътре и го цапардоса през лицето.

Съливан продължаваше да я смята за хладнокръвна в много отношения, макар че в други беше доста гореща.

Касапина погледна отново съпруга, след това отмести поглед към Мелинда. Определено бяха интересна двойка.

— Съгласен съм с Мелинда — заговори Касапина. — Но не бива да пренебрегвам и Джери. Може би не е зле да си устроим малък търг. Какво мислите? И нека си поговорим като възрастни: повече никакви обиди!

112.

Два часа по-късно търгът бе приключил и Майкъл Съливан пътуваше в своя лексус по магистралата към Масачузетс. Колата се движеше плавно и гладко, а може би просто той беше в отлично настроение.

Имаше още някоя и друга подробност за доизпипване, но работата беше свършена. Играта „Да сключим сделка“ бе приключила за него с триста и петдесет хиляди долара, всички прехвърлени по сметката му в „Юнион Банк“ в Швейцария. В интерес на истината никога досега не е бил толкова добре осигурен финансово, макар че вероятно трябваше да се прости с посредника от Бостън за бъдеща работа. Може би пак щеше да се наложи да премести семейството си. А вероятно бе дошло времето да се освободи от всички и да устрои живота си сам — перспектива, за която напоследък все по-често се замисляше.