Крос

А в момента той наистина извършваше „консултантска“ дейност в Бостън. Бяха го наели да извърши поредното убийство.

Една сутрин излезе от къщата с изглед към Хусик Ривър в много приличен час — около девет. Качи се в новия си лексус и подкара на запад към магистралата. Работните му инструменти бяха в багажника — пистолети, касапски трион и пистолет за пирони.

Този път не слушаше музика, докато шофираше. Предпочиташе да се отдаде на мислите си. Напоследък все по-често си спомняше за първите си убийства: как бе унищожил баща си; как бе изпълнил две задачи за Маджоне-старши; как видя сметката на католическия свещеник Франсис Конъли. Отец Франк от години преследваше момчетата в енорията. В квартала се носеха най-различни слухове, пълни с гадни и извратени подробности. Съливан не можеше да повярва, че някои родители са знаели какво става, но не са направили нищо, за да го спрат.

Когато беше на деветнадесет и вече работеше за Маджоне, видя случайно свещеника на пристанището. Конъли държеше там малка лодка, с която ходеше на риболов. Като излизаше понякога с лодката си в морето, взимаше със себе си някои от момчетата, които му помагаха в църквата. Като вид награда.

В този пролетен ден добрият отец беше дошъл на кея, за да подготви лодката си за рибарския сезон. Когато Съливан и Джими Бомбето се качиха на борда, той човъркаше нещо по двигателя.

— Хей, отче! — подвикна Джими и се ухили злобно. — Какво ще кажеш за една малка разходка в морето? Да половим риба?

Отецът изгледа двамата млади хулигани с присвити очи и когато ги разпозна, се намръщи.

— Не мисля, че ще стане, момчета. Лодката още не е готова.

Думите му накараха Бомбето да избухне в бурен смях:

— Уверявам те, че е готова!

В този момент Съливан излезе напред.

— Да, наистина е готова, фодер56. Ще си направим едно морско пътешествие, както се пее в песента на Франки Форд57. Заминаваме. Ние тримата.

Излязоха с лодката в морето и оттогава нито се видя, нито се чу нещо за отец Франк Конъли.

— Нека Бог даде покой на безсмъртната му душа в ада — шегуваше се на връщане Джими Бомбето.

Тази сутрин, докато пътуваше към последната си задача, Съливан си спомни старата песен на Франки Форд. Спомни си и колко жалък изглеждаше свещеникът, докато се молеше за живота си, а после за смъртта си, преди да бъде нарязан на парчета, с които нахраниха акулите. Ала най-вече си спомни как тогава се питаше дали с убийството на отец Франк всъщност не е извършил добро дело и дали изобщо бе способен на такива дела.

Наистина, би ли могъл да извърши нещо добро в живота си?

107.

Съливан най-после пристигна в Стокбридж, недалеч от границата между Масачузетс и Ню Йорк. Използва GPS-а си, за да открие къщата. Беше готов да свърши работата си и да спечели дневната си надница.

„Да вървят по дяволите добрите дела“, помисли си Касапина. Намери къщата, която се оказа доста „провинциална“ и поне според него много стилна. Беше разположена край тихите води на изкуствено езеро, заобиколена от кленови дървета, брястове и борове. Черното „Порше Тарга“, паркирано на алеята за коли, приличаше на модерна скулптура.

Бяха му казали, че четиридесет и една годишната жена на име Мелинда Стайнър, която се очаква да е в къщата, кара шикозен червен мерцедес, спортен модел. Чие тогава беше поршето?

Съливан паркира отстрани на главния път зад дебелия ствол на стар бор и около двадесетина минути наблюдава къщата. Забеляза, че вратите на гаража са затворени. Може би лъскавият червен мерцедес със сгъваем покрив беше вътре.

В такъв случай кой е притежателят на черното порше?

Като внимаваше да не излиза от прикритието на гъстите клони, той долепи до очите си германския бинокъл. След това бавно огледа един по един източните и западните прозорци на къщата.

Изглежда, в кухнята нямаше никого — вътре беше тъмно и не се забелязваше никакво движение.

Нито пък в дневната, която също беше тъмна.

В къщата обаче трябваше да има някого.

Накрая ги забеляза в ъгловата спалня на втория етаж, вероятно господарските покои.

Мелинда Стайнър, заедно с някакъв русокос четиридесетгодишен мъж, вероятно собственикът на поршето.

Прекалено много грешки, за да се преброят, помисли си Касапина. Шибана поредица от грешки.

Това, което обаче можеше съвсем лесно да сметне, беше, че седемдесет и петте хиляди долара, които му плащаха, за да свърши работата, току-що се бяха удвоили. Защото той никога не вършеше две неща на цената на едно.

Касапина закрачи към провинциалната къща с пистолет в едната ръка и кутия с инструменти в другата. Изпитваше удоволствие от предстоящата работа.

108.

Много малко неща в живота те карат да се чувстваш по-добре от увереността, че умееш да си вършиш работата добре. Докато приближаваше към къщата, Майкъл Съливан си мислеше колко много истина се съдържа в това твърдение.

Отбеляза мимоходом, че бялата колониална къща е заобиколена от десетина декара уединени гори. Отзад се зеленееше голям тенис корт с чудесна настилка, по която съседите му в Мериленд бяха запалени.