Крос

Двамата със Сампсън седяхме в колата и чакахме Касапина да се прибере в къщата си в Монтаук. Вече бяхме започнали да броим минутите. Рано или късно, трябваше да се появи, само че това още не се бе случило. Вече бяхме уморени, премръзнали и честно казано — оклюмали.

Към седем и половина се появи едно момче с доставка на пици. Но никакъв Съливан, никакъв Касапин, нищо обнадеждаващо! Поне да си бяхме поръчали по една пица.

— Хайде да си говорим за нещо — предложи Сампсън. — Така ще забравим, че сме гладни. Както и за студа.

— Седя си тук, задникът ми замръзва и отново си мисля за Мария — рекох, докато гледах как дългокосият доставчик на пици си заминава.

Изведнъж ми хрумна мисълта, че Съливан би могъл да го използва, за да предаде някакво съобщение на жена си. Ами ако точно това бе станало току-що? Нищо не можехме да направим.

— Не съм изненадан — отбеляза Сампсън.

— Случилото се през последните два месеца отново извади наяве голяма част от миналото — опитах се да му обясня. — Осъзнах, че достатъчно дълго съм тъгувал и оплаквал Мария. А може би не съм. Терапевтката ми смята, че не съм.

— Тогава имаше две малки деца, за които трябваше да се грижиш. Може би си бил твърде зает, за да се отдадеш изцяло на тъгата. Спомням си, че понякога идвах у вас. Беше през нощта, но изглежда, никога не спеше. Работеше по случаи на убийства и се опитваше да бъдеш баща. Спомняш ли си онези тикове?

Поклатих замислено глава. Бях получил обезпокоителен тик на лицевите мускули малко след убийството на Мария. Един невролог в болница „Джон Хопкинс“ ми каза, че навярно до ден-два ще отшуми. Продължи малко повече от две седмици, ала се оказа доста ефикасен инструмент в работата ми. Изкарваше ангелите на заподозрените, които разпитвах.

— По онова време отчаяно искаше да заловиш убиеца на Мария и понеже не се получи, другите случаи на убийства те обсебиха. Така стана наистина добър детектив, поне според мен. Успя да се съсредоточиш върху работата си. Ето как се превърна в Ловеца на дракони.

Имах чувството, че съм на изповед, а Джон Сампсън е изповедникът ми.

— Не исках да мисля за нея през цялото време, затова трябваше да ангажирам ума си с нещо друго. Имах деца, за които да се грижа, както и работа, която да върша.

— Мисля, че тъгува достатъчно за нея, Алекс. След всички тези години трябва да приключиш. Вярваш ли, че си на път да го сториш?

— Не зная, Джон. В момента се опитвам да разбера.

— А ако не заловим Съливан и този път? Ако отново успее да ни се изплъзне?

— Мисля, че няма да се измъчвам толкова заради Мария. Тя отдавна си отиде. — Замълчах и поех дълбоко дъх. — Не мисля, че нося вина. Когато я застреляха, не бих могъл да направя нищо повече.

— Но не си напълно сигурен, нали — погледна ме въпросително Сампсън. — Все още не си убеден.

— Може би ще бъда, ако го заловим тази вечер и най-после пръсна мозъка му. Навярно тогава наистина ще се успокоя.

— Нали тъкмо за това сме тук — да пръснем мозъка му.

В този миг някой почука на страничното стъкло и аз извадих пистолета си.

102.

— Какво, по дяволите, прави той тук? — възкликна Сампсън.

До колата — от моята страна, стоеше не някой друг, а самият Тони Мулино. Наистина, какво правеше той тук, в Монтаук, по дяволите?

Спуснах бавно прозореца.

— Можеше да бъде и Майки — рече той, леко наклонил глава. — Ако беше така, и двамата вече щяхте да сте мъртви.

— Не, ти щеше да си мъртъв — увери го Сампсън. Устните му се разтеглиха в усмивка и той свали глока си. — С Алекс още преди две минути те видяхме да идваш в огледалото за обратно виждане.

Аз не го бях видял, но беше добре да знам, че Сампсън все още пази гърба ми. Защото май започвах вече да губя концентрация.

Мулино потри ръце.

— Тази вечер е кучешки студ. — Изчака, но след като не реагирахме, повтори: — Казах, че е дяволски студено, замръзнах тук, отвън.

— Влизай в колата — подканих го.

— Обещаваш ли да не ни застреляш в гръб? — опита се да се подсигури Сампсън.

Мулино вдигна ръце. Изражението му беше озадачено или по-скоро тревожно. Понякога бе трудно да се определи.

— Дори не съм въоръжен. В живота си не съм носил оръжие.

— Може би не е зле да започнеш, особено с тези приятелчета, дето ги имаш — посъветва го Сампсън. — Помисли си над предложението ми, братле.

— Добре, братле — съгласи се Мулино и се изсмя злобно, което ме накара да си припомня кой всъщност е той.

Неочакваният ни посетител отвори вратата на колата и се плъзна на задната седалка. Въпросът защо е дошъл тук и какво иска продължаваше да не ми дава мира.

— Той няма да дойде, нали? — попитах го, след като Мулино затръшна вратата.

— Не, няма да дойде — отвърна убедено. — Никога не е смятал да го прави.

— Ти ли го предупреди?

Наблюдавах го в огледалото за обратно виждане. Беше присвил очи. Нещо в поведението му издаваше нервност, някакво притеснение. Явно нещо не беше наред.

— Нямаше нужда да го предупреждавам. Като човек, който разчита единствено на себе си, Майк умее да се грижи за безопасността си. — Гласът му бе тих, почти шепнеше.

— Обзалагам се, че е така — кимнах.