Крос

Сампсън подкара колата и паркирахме две улици по-нататък. След това извадихме пушките и пистолетите от пикапа. Отправихме се пеша към горичката зад спретнатите къщи с изглед към океана. В дома на Съливан не се виждаха светлини, а и не бяхме забелязали някой да се движи вътре.

Ако Касапина и жена му бяха в къщата, се намираха далеч от прозорците. Това имаше разумно обяснение. А и знаех, че престъпникът е добър стрелец.

Седнах на земята, опрял гръб на едно дърво, стиснал пушката в скута си. Обмислях как да очистим Съливан, без да нараним друг от семейството му. След известно време отново си спомних за Мария. Дали най-после бях на път да отмъстя на убиеца й? Не знаех със сигурност, но така изглеждаше. Или просто ми се искаше…

Извадих портфейла си и погледнах снимката й. Тя все още ми липсваше всеки ден. За мен Мария винаги щеше да си остане на тридесет. Един погубен живот.

Но ни бе довела тук. Защо иначе двамата със Сампсън бяхме дошли, за да докопаме Касапина сами?

Защото не искахме никой да знае какво ще направим с него.

96.

Касапина виждаше света пред себе си като през червена пелена, а това обикновено не вещаеше нищо добро за хората. Гневът му нарастваше с всяка изминала минута.

Дявол да го вземе, наистина мразеше Джон Маджоне!

Обстановката донякъде го разсейваше. Някогашният му квартал не бе точно такъв, какъвто го помнеше. И тогава не го харесваше кой знае колко, а сега изобщо не му пукаше за него. Изпълнен с необуздана ярост, премина по Авеню Пи, а след това зави наляво по Бей Паркуей.

Доколкото знаеше, този район все още беше търговският център на Бенсънхърст. Пред очите му се нижеха сгради от червени тухли, в чиито приземни етажи се помещаваха магазини за деликатеси, ресторанти за барбекю, хлебарници. Някои неща никога не се променяха.

В съзнанието му отново проблеснаха откъслечни спомени за месарницата на баща му — всичко беше блестящо и бяло: фризерът с белите емайлирани врати; крушките в метални мрежи на тавана; ножовете, сатърите и касапските триони. Баща му, застанал там, пъхнал ръка под престилката — в очакване синът му да го обслужи.

Подкара направо към Осемдесет и първа улица. Щом пристигна, видя не старата месарница, а нещо по-добро — линкълна на Маджоне! Беше паркиран пред задния вход на клуба. Номер ACF3069. И без това бе напълно сигурен, че е колата на Джуниър.

Грешка.

Но чия — питаше се Касапина, докато продължи по Осемдесет и първа улица. Дали Маджоне беше толкова арогантно копеле, че просто идваше и си отиваше, когато му скимне? Възможно ли бе да не изпитва никакъв страх от Касапина? Никакъв респект… Дори и сега?

Или му е заложил капан…

Може би по малко и от двете.

Съливан спря пред заведението „Дънкин Донатс“ на ъгъла на Осемдесет и шеста и Ню Ютрич. Поръча си чаша черно кафе и сусамен геврек, който се оказва твърде клисав и безвкусен. Може би такава скапана храна си беше нещо обичайно за Средните щати, но подобен боклук нямаше място в Бруклин.

Седеше край масата и наблюдаваше фаровете на колите, които преминаваха по улицата. Искаше му се да влезе най-спокойно в клуба на Осемдесет и първа улица и да открие стрелба. Но това беше само мимолетна фантазия, изпълнена с кръв и насилие.

А той имаше истински план.

Маджоне Джуниър вече беше ходещ мъртвец. А навярно и нещо по-лошо. Мисълта го накара да се усмихне. Той се озърна, за да се увери, че никой не го гледа, не искаше да си помислят, че е откачен. Е, никой не го наблюдаваше.

Всъщност кафето не беше чак толкова лошо. Но геврекът беше отвратителен.

97.

Двадесет минути по-късно той бе заел позиция. Ставаше нещо забавно: щеше да извърши същия набег, както когато беше още дете. Тогава той, Джими Бомбето и Тони Мулино се изкачиха по пожарната стълба на клуба на Седемдесет и осма, после притичаха по покритите с насмолен брезент покриви до съседната сграда. Направиха го без никакъв страх, посред бял ден.

Искаха да навестят едно момиче, което живееше в същата сграда и Тони познаваше. Казваше се Анет Бучи. Анет беше малка италианска палавница, която ощастливяваше приятелите си, които тогава бяха по на тринадесет-четиринадесет години. Гледаха като смахнати „Щастливи дни“55 и „Лавър енд Шърли“, пушеха цигари и трева, пиеха от водката на баща й и се чукаха до прималяване. Никой не използваше „гумичка“, защото Анет им бе казала, че не може да има деца, което през онова лято ги бе направило трите най-щастливи копелета в района.

Предстоящото приключение щеше да бъде много по-лесно, защото беше вечер, а имаше и пълнолуние. Разбира се, не беше дошъл тук, за да чука Анет Бучи.

Не, имаше много сериозни сметки за уреждане с Маджоне Джуниър, недовършени сметки, чиито дири стигаха назад чак до Маджоне-старши, който бе наредил да очистят приятеля му Джими Бомбето. Ставаше дума за отмъщение и то щеше да бъде толкова сладко, че Касапина вече предвкусваше удоволствието. Представяше си как Маджоне Джуниър умира.

Ако тазвечерният му план успееше, в квартала щяха да говорят с години за това.

Разбира се, щеше да има и снимки!