Крос

Беше изпълнен с въодушевление, докато крачеше бързо по старите покриви, надявайки се, че никой от горните етажи няма да го чуе и няма да се качи да погледне или да извика ченгетата. Накрая стигна до къщата от кафяв камък, залепена до сградата на клуба.

Изглежда, никой не подозираше, че е там горе. Той се сниши и приседна, за да си поеме дъх. Изчака сърцето му да се успокои, но не и гневът му. Към Маджоне? Към баща му? Какво значение имаше, по дяволите?

Докато седеше там, Съливан се запита дали на този етап от живота си не е придобил самоубийствени наклонности. Според неговата теория такива бяха онези, които пушеха, задниците, които се напиваха, качваха се в колите си и даваха газ до дупка, всички, които караха мотори. Или пък някой, който убива собствения си баща, а после хвърля тялото му в Шийпшейд Бей за храна на рибите. Таен самоубиец…

Като Джон Маджоне. Жалък глупак и некадърник, който се бе изправил срещу Касапина. Затова щяха да му се случат неприятни неща.

Ако планът му успее.

98.

Наблюдавахме. Чакахме. Бездействахме. Беше отново като в старите дни, но вече бяхме свикнали.

Двамата със Сампсън седяхме в колата на по-малко от стотина метра от къщата в село Монтаук, разположено по крайбрежието на Саут Форк от Лонг Айланд. Вероятността съвсем скоро да пипнем Касапина ме изпълваше все повече и повече с въодушевление. В същото време не можех да се преборя с натрапчивото чувство, че нещо не е наред.

Може би дори знаех точно какво: никога досега Съливан не е бил залавян. Дори не са се доближавали до него. На какво основание си мислех, че ще успеем сега?

Защото бях Ловеца на дракони и бях успял да заловя много други убийци? Защото някога бях Ловеца на дракони? Защото накрая се възцаряваше справедливост и престъпниците трябваше да бъдат заловени, особено този, който уби жена ми. Е, по дяволите, животът не е чак толкова справедлив. Научих го в мига, в който Мария се свлече и издъхна в ръцете ми.

— Не смяташ, че ще дойде тук, нали? — попита Сампсън. — За това ли си мислиш? Предполагаш, че отново е побягнал, че отдавна се е изнесъл оттук?

— Не, не е точно това — отвърнах замислено. — Не става дума дали Съливан ще дойде, или не. Не зная какво точно ме притеснява, Джон. Просто имам усещането… все едно някой ни е измамил.

Сампсън се намръщи.

— Кой ни е измамил? Защо?

— За нещастие не знам отговора на нито един от тези два логични въпроса.

Имах някакво странно предчувствие. Едно от моите прочути предчувствия, които обикновено се оказваха верни, макар и невинаги.

Слънцето вече залязваше. Захладня. Наблюдавах двама рибари край океана, проблясващ през дърветата. Мъжете бяха обути във високи непромокаеми ботуши и неопренови панталони. По това време на годината навярно бяха дошли на лов за малки делфини. Торбите със стръв и харпуните бяха закачени към коланите им, а върху бейзболната шапка на „Ред Сокс“ на единия бе прикачена миньорска лампа. Беше много ветровито, а това е идеалното време за добър улов. Поне така бях чувал.

Хрумна ми, че двамата със Сампсън също ловуваме. Винаги бяхме на лов за някое чудовище в човешки облик, спотайващо се дълбоко под повърхността. Докато наблюдавах невинната дейност на рибарите, единият се подхлъзна и изчезна под вълната, а след миг се появи с празни ръце. Водата сигурно беше дяволски студена.

Надявах се тази вечер двамата със Сампсън да не се окажем в същото положение.

Не биваше да сме тук, но бяхме, и като че ли бяхме оставени на произвола на съдбата?

Защото мишената ни беше сред най-добрите, с които някога се бяхме сблъсквали. А може би най-добрият.

99.

За едно професионално убийство са необходими прости неща: туба с високооктанов бензин и пръчка динамит за запалване. Нищо трудно за приготвяне. Но дали планът наистина ще успее? Това винаги е било въпрос за 64 000 долара.

В известно отношение всичко изглеждаше като детска лудория за Касапина — номер, който с Тони Мулино и Джими Бомбето биха правили в доброто старо време, когато вилнееха из квартала. Щеше да падне голям смях. Можеше и да избият окото на някой тъпак с пиратка. В повечето случаи това беше животът за него — лудории, номера, отмъщение.

Затова и бе убил онова извратено копеле баща си. Една нощ в Бруклин, много отдавна, той го наряза на малки парчета, след което Кевин Съливан, старият Касапин от Слиго се превърна в храна за рибите в залива. Слуховете бяха истина. Джими Бомбето беше в лодката с него, както и Тони Мулино. Момчета, на които имаше доверие.

Но тази вечер бе различна в едно отношение — това беше отмъщение. По дяволите, от двадесет години мразеше Маджоне Джуниър.

Касапина слезе по пожарната стълба от покрива на сградата, съседна на клуба. Когато се озова на равнището на улицата, чу гласовете на мъжете вътре. Явно гледаха мач по телевизията — „Джетс“ и „Питсбърг“. Може би заради този мач всички бяха заети в тази студена, мрачна неделна вечер. Болинджър, подай ниско! Болинджър, блокирай противника!