Крос

В десет и половина в неделя сутринта той караше пикап на „Юнайтед Парсъл Сървис“53 (ЮПС), който бе отвлякъл само преди двадесетина минути. Първо микробус на „Федерал Експрес“, а сега и ЮПС, не можеше да се каже, че не е човек на традицията. Шофьорът беше отзад, опитвайки се да се съвземе въпреки прерязаното гърло.

Върху предното табло имаше снимка на приятелката или съпругата му, която бе почти толкова грозна, колкото умиращия шофьор. На Касапина не му пукаше за непланираното убийство. Не изпитваше нищо към този непознат. А в интерес на истината, за него всички бяха непознати, дори собственото му семейство през по-голямата част от времето.

— Хей, добре ли си там отзад? — опита се той да надвика шума от двигателя на раздрънкания пикап.

Отговор не последва.

— И аз така си помислих, приятел! Не се тревожи за нищо — успокои го Касапина. — Нито за пощата, ни за всичко останало — дъжд, сняг, суграшица, каквото и да е.

Спря големия кафяв пикап пред средно голяма къща в стил ранчо в Розлин. Грабна два големи кашона за доставки от металната лавица зад шофьорската седалка. Запъти се със забързани крачки към входната врата, подражавайки на момчетата в кафяви куриерски униформи, които бе гледал по телевизията. Дори си подсвиркваше някаква весела мелодийка.

Натисна звънеца и изчака. Продължаваше да си подсвирква. „Идеално играя ролята си“ — помисли си доволно.

По интеркома се разнесе мъжки глас:

— Какво? Кой е там? Кой е?

— ЮПС. Пратка.

— Оставете я! — троснато нареди гласът.

— Трябва да се подпишете, сър.

— Казах, оставете я, всичко е наред. Не се тревожете за подписа. Просто зарежете пакета и довиждане.

— Съжалявам, сър, но не мога да го направя. Наистина съжалявам. Просто си върша работата.

Интеркомът мълчеше. Минаха тридесет, четиридесет и пет секунди. Май щеше да се наложи да премине към план Б.

Накрая един огромен мъжага в черен суичър „Найк“ се приближи до вратата. Имаше впечатляващ външен вид, което не бе изненада, защото някога бе играл футбол за нюйоркските „Джетс“ и „Маями Долфинс“.

— Да не би да имаш затруднения със слуха? — попита бабанкото. — Казах ти да оставиш пакета отпред. Capisce54?

— Не, сър, всъщност аз съм ирландски американец. Не мога безотговорно да оставя така тези ценни пакети без подпис.

Касапина му подаде електронен бележник и големият бивш футболист надраска сърдито името си с маркера.

Касапина го провери — Пол Москони, наемен убиец на мафията, женен за малката сестра на Джон Маджоне. Това също беше против правилата. Но дали вече наистина имаше някакви правила? В мафията, в правителството, в църквите, в цялото объркано общество?

— Нищо лично — рече Съливан.

Светкавично появилият се в ръката му пистолет произведе три глухи пуквания. Наемният убиец чу само първото. После се свлече пред вратата.

— Мъртъв си, Пол Москони. А големият бос наистина ще ми се ядоса. — Съливан укорително поклати глава: — Между другото, някога бях фен на „Джетс“. Сега съм за „Ню Ингланд“.

След това се наведе и разряза със скалпела надлъж и нашир лицето на мъртвата горила. Накрая преряза гърлото му и направи кръст точно върху адамовата му ябълка.

Една жена подаде глава от дневната, все още с ролки на главата, и неистово запищя:

— Поли! Поли! О, мили боже! Поли, о, Поли! Не, не, не!

Касапина направи най-елегантния си поклон пред разстроената вдовица.

— Поздрави брат си от мен. Той е виновен за това. Брат ти уби Поли, не аз. — Понечи да се обърне, но спря. — Хей, съжалявам за загубата ти.

После отново се поклони.

95.

Това би могло да бъде краят на дългия и лъкатушещ път след убийството на Мария.

Двамата със Сампсън поехме на север по магистралата към Лонг Айланд. Продължихме по шосе 27 и накрая открихме село Монтаук, за което до този момент само бях чувал и чел в указатели. Но точно тук се криеше Майкъл Съливан и семейството му, поне според сведенията на Антони Мулино. Предполагаше се, че се бяха преместили едва днес.

Намерихме къщата след двадесетминутно обикаляне по черните пътища. Когато пристигнахме на адреса, който ни бяха дали, две момчета ритаха футболна топка на малката морава отпред. Руси момчета, приличаха на ирландци. Доста добри спортисти, особено по-малкото. Макар че присъствието им можеше да усложни нещата за нас.

— Мислиш ли, че е тук? — попита Сампсън, когато изключи двигателя. Намирахме се на около стотина метра от къщата, от която не можеха да ни видят.

— Мулино каза, че той често се мести. Но сега със сигурност бил тук. Това сигурно са децата му. Има още едно хлапе, по-голямо — Майкъл-младши.

Присвих очи, за да виждам по-добре в далечината.

— Колата на алеята е с номера от Мериленд.

— Вероятно не е само съвпадение. Предполага се, че Съливан е живял някъде в Мериленд, преди да изчезне от там със семейството си. Това се връзва с факта, че е близо до Вашингтон. Обяснява и изнасилванията в района. Късчетата от мозайката започват да се подреждат.

— Децата още не са ни видели. Да се надяваме, че и Съливан не ни е забелязал. По-добре да внимаваме, Джон.