Къртицата

Късно през нощта Базил се събуди. Ика стенеше насън мъчително, страшно, като пребито животно. Долината спеше, облаци бяха закрили звездите и в дълбоката, мрачна тишина тези стонове действуваха покъртително. Изтръпнал от жалост, Базил прегърна тръпнещото момиче, притисна го към себе си с всички сили, сякаш за да го спаси от смъртна опасност. Свита в прегръдките му Ика хлипаше, после изведнъж въздъхна и се отпусна. Дишането й се успокои. А Базил още дълго лежа буден и напразно се мъчеше да разбере какво го вълнува в това нещастно и сърдито момиче.

Мрачното настроение на Ика сутринта го разочарова. Беше очаквал, може би малко наивно, че след този нощен плач нещо ще се промени. Но момичето си оставаше все така недружелюбно. За два часа заедно довършиха работата по възстановяването на землянката. Вече отново имаха дом. Ала това не ги радваше.

Седяха на земята и си почиваха. Недалече другите жители на долината продължаваха да възстановяват своите жилища. Прегърнала коленете си, Ика напрегнато мислеше за нещо, навярно неприятно, ако се съдеше по лицето й. Неочаквано тя вдигна очи и промърмори на себе си:

— Какво пък… Толкова по-зле.

Разтърси глава, като че искаше с този жест да затвърди решението си, след това се обърна към Базил.

— Искаш ли да видиш нещо интересно?

— Какво?

— Не питай — сърдито каза Ика. — Ще видиш сам. Ако искаш, тръгвай с мен, без да задаваш въпроси. Ако не — стой си тук.

Базил вдигна рамене. Загадъчното предложение го смущаваше, но вероятността да види нещо интересно не трябваше да се изпуска. Ика стана и той я последва.

След като преминаха запълнената със срутени скали клисура, момичето поведе Базил наляво, но скоро се отклони по съвсем непозната пътека. Изкачваха се стръмно нагоре, край сипеи и скали, през гъсталаци от бодливи храсти. От време на време спираха за кратка почивка и без да си отдъхнат докрай, продължаваха пътя. Сега Ика изглеждаше неуморна. Като че нещо я привличаше нагоре към билото. Но и на билото спряха само за минута. Брулен от студения вятър, Базил стоеше над планината и от всички страни виждаше едно и също — остри сиви зъбери, голи безводни склонове, разкъсани от чудовищните сили на земетресенията, дълбоки долини, където би трябвало да текат реки, но нямаше дори ручеи, безформени купчини скали и черни гъсталаци. Високо в небето се издигаха мрачни вулканични върхове, над които висяха огромни димни шапки. В далечината над един от върховете подскачаха алени огнени пръски.

— Да вървим — нетърпеливо каза Ика и заслиза надолу.

И отново започна това необяснимо препускане към незнайната цел. Двамата слизаха почти тичешком по стръмната пътека, подхлъзваха се, падаха. Изпод краката им се търкаляха камъни.

После се появи долината — дълбоко корито на отдавна пресъхнала река. Беше толкова широка, че срутванията не можеха да я запълнят и двамата безпрепятствено свърнаха надясно. Пак започнаха да се изкачват, но сега наклонът не беше толкова стръмен.

Изведнъж Базил видя петното.

Всъщност това не можеше да се нарече петно. Широка площ, обхващаща дъното и част от скалите на долината, беше покрита с гладка стъкловидна кора, сякаш някой някога беше разтопил камъните и те в дългото си изстиване бяха образували равното покритие. Оттогава бяха изминали много години, защото сега кората беше натрошена на места от земетресенията, върху нея лежаха скали, съборени от стари и нови срутвания. Но Базил усещаше непонятна тревога, нашепвана от безпогрешния глас на скритата памет.

— Какво е това? — запита той шепнешком, сякаш се боеше, че някой може да го чуе.

— Нищо — отвърна Ика със странно напрегнат глас. — Стигнахме. Сега върви напред. Върви, върви! Аз ще те почакам тук.

Базил се вгледа в обтегнатото лице на момичето. Не трябваше да върви напред! Това беше клопка.

— Няма да тръгна — решително каза той. — Ще остана тук, докато не ми обясниш какво има напред.

Ика въздъхна дълбоко.

— Боиш ли се? Не се страхувай. Щом не искаш да тръгнеш сам, ще вървим заедно. После ще ти обясня.

Тя тръгна напред и Базил я последва, скован от тръпките на лошо предчувствие. Клопката беше някъде тук. Нещо страшно чакаше тяхното приближаване, за да изскочи от планината, от скалите, от гладката повърхност на разтопения камък. Но какво?

Те преминаха равното петно, извървяха още малко по дъното на долината и отново стигнаха до място, където някога бяха действували огромни температури. Чувството за опасност ставаше все по-силно, то извираше от затворената част на съзнанието и крещеше за връщане назад.

Той ускори крачка и настигна Ика. Хвана я за рамото. Момичето спря, обърна се и погледна Базил с огромните си зелени очи.

— Какво…