Къртицата

Часовете течаха непоносимо бавно. Беше паднал първият здрач, когато забеляза промяна в пленения гущер. Тялото на агала бе станало по-дълго и се навиваше в кръг, защото тясното пространство вече не му позволяваше да лежи изпънат.

Постепенно се стъмни. Ловците запалиха огън и всички насядаха край него. Базил гледаше към тъмните силуети около пламъците и усещаше, че е сам, невъобразимо сам в един чужд свят. Единствен Антеро можеше да му помогне… Но пратеникът на Раппар още не беше стигнал до племето на Рейнат. Оставаха цели три дни.

Нещо зашумоля между камъните. Базил напрегна зрението си и успя да различи как едно дълго и тънко тяло пълзешком се измъква навън. Отблясъците от далечния огън трептяха по лъскавите люспи. Това беше агалът.

Змията се плъзна настрани и изчезна в мрака. Базил не направи опит да я спре. Все едно, нямаше възможност да изследва промените в обмяната на веществата у агала. А нещо неизвестно му даваше увереност, че самият факт, на който бе присъствувал, е извънредно важен, независимо от подробностите. Трябваше да запомни това и да чака момента, в който откъслечните картини ще се свържат в едно цяло.

Той седя още дълго край купчината камъни. Хората се разотиваха по землянките. Скоро долината опустя и единствено Базил стоеше буден, очаквайки кога ще се върне Ика.

Шум от леки стъпки разбуди вниманието му. Някой се промъкваше между скалите, запушващи входа в долината. Нетърпението победи предпазливостта и Базил скочи на крака.

— Ика!

Викът му полетя из долината. Ехото го повтори и настъпи тишина. Стъпките спряха, сетне невидимият в тъмнината човек побягна назад. Базил се втурна към клисурата, но разбра, че дори това да е Ика, не би успял да я догони. Момичето не искаше да се срещне с него.

Бавно тръгна към землянката. Отметна платнището, спусна се долу и легна на своето място. Това беше единственото, което можеше да направи — да лежи тук и да чака кога ще се върне Ика. Тогава щеше да я хване и застави насила да изпие лекарството.

Оказваше се, че тялото му е тренирано и на това — да запази пълна неподвижност, да изключи всички мускули и само съзнанието да бди в мрака. Изостреният му слух долавяше всеки полъх на вятъра, всеки шум, долетял от планината. И цяла вечност след това Базил чу очакваните предпазливи стъпки. Те се приближиха до землянката. Спряха.

Мускулите на Базил се напрегнаха. Платнището над него се отметна широко и той видя как нечия глава закрива звездите.

Беше готов, но въпреки това не успя да реагира навреме. Черната фигура прелетя над каменната стена и тежко се стовари върху гърдите му. Останал без дъх от удара, Базил едва можа да вдигне ръка и да стисне китката на нападателя. В мрака мътно блесна дългото острие на нож. Противникът изстена от болка и се опита да издърпа ръка, но пръстите на Базил стискаха като клещи.

Ножът се търкулна.

— Ика… — едва чуто произнесе Базил.

Тежкото й дишане прекъсна и изведнъж излетя от гърдите, избухна в дълго сдържано ридание. Отслабналата ръка на момичето се изплъзна от неговата и Ика падна на гърдите му, забравила за всичко, освен за своето страдание. Тя плачеше също така страшно, както миналата нощ, но сега беше будна. Мокро от сълзи, лицето й се притискаше към гърдите на Базил, ръцете й стискаха неговите рамене като последна, спасителна опора преди някаква страшна пропаст. Стената, която ги делеше, беше разбита от този плач. Без да знае причините, Базил чувствуваше това и смутен, объркан, изплашен, можеше само да я милва по косата и да повтаря изумено:

— Ика… Ика… моля те, успокой се… моля те…

Задавена от ридания, тя продължаваше да се притиска към него и целуваше лицето му неумело, бързо, като че се боеше, че този миг ще свърши и те отново ще бъдат чужди, разделени от непреодолимата ненавист. Думите се откъсваха от устните й една по една, разкъсани от целувки и отчаяно детинско хлипане:

— Обичам… обичам… обичам те! Обичам те!… Сега можеш… можеш да правиш… с мен… каквото поискаш… Не вярвам… Не вярвам и не мога… Можеш да ме убиеш… ако искаш…

Базил не усещаше ножа, който притискаше бузата му. Не знаеше къде се намира. В целия свят за него съществуваше само този миг и тази нощ, и това нежно, дребно, безпомощно, отчаяно и влюбено същество, и безкрайно страдание, жал и обич, и една безконечна прегръдка, която се слива с нощта, с вечността, с мрака, изпълнен от хилядите мъгливо ослепителни светлинки на щастието, и шепот на объркани, хубави думи, и нейното тяло до него, целувки, забрава, всичко и нищо, слънце в тъмния свят, обичам, обичам, обичам, обичам…

Те лежаха един до друг под кожената завивка. Свита под мишницата на Базил, Ика беше положила глава върху гърдите му и с учудени, широко разтворени очи гледаше в мрака. Безмълвието наоколо се обтягаше и в един миг гласът на момичето го разкъса:

— Не вярвах, че може да има такива хора… Откъде идваш?