Къртицата

— Промъкнах се тихичко — радостно разказваше безухият. — Скочих върху него и хоп! Напъхах го в торбата. Как риташе само!

Агалът беше близо до входа на долината. Тежки камъни, натрупани в кръг, му пречеха да избяга. Едрият гущер се хващаше с нокти за преградата, мъчеше се да се покатери по нея, но джуджето Камано стоеше на пост и отблъскваше агала с върха на копието си.

Базил спря до камъните и погледна над тях. Тежкият гущер тромаво се въртеше в импровизираната клетка, блъскаше по земята с дългата си опашка и сърдито фучеше. От торбата, която носеше през рамо, Тагол измъкна парче месо и го хвърли вътре. Агалът забрави за пленничеството си и стръвно се нахвърли върху неочакваното угощение.

— Трябва много да яде — поясни Тагол. — Не знам защо, но е така. Преди да се промени, агалът яде много.

„Нуждае се от енергия — помисли Базил. — Е, да можех да изследвам метаболизма на това животно. Какво съкровище за биологията…“

Той въздъхна и запита:

— Кога ще започне да се променя?

— Няма да е скоро — намеси се Камано. — Зависи какво искаш. Ако трябва да стане змия, ще му е нужно време до вечерта. За птица е по-дълго.

— А нима може да се командува? — изненада се Базил.

— Разбира се. Важното е в какви условия ще го поставиш. Е, хайде, ще го превърнем в змия. Носете камъни.

Агалът беше свършил парчето месо. Докато Камано отблъскваше новите му атаки, Базил и Тагол търкаляха тежки каменни блокове. С обединени усилия ги натрупаха над пленения гущер и се получи истинска клетка. През тесните пролуки между камъните наистина би могла да се промъкне само змия.

Докато двамата си почиваха, Камано се въртеше наоколо, извънредно доволен от работата, в която беше участвувал главно със съвети и критични викове.

— Е, добра работа свършихме — каза дребосъкът, след като се убеди, че агалът няма къде да избяга. — Засега няма смисъл да стоиш тук. А пък ако питаш мене, изобщо си губиш времето, но… твоя работа. Ако си зает с нещо друго, върши го и идвай да наглеждаш агала. Ще стане интересно чак привечер, когато започне да се удължава. А ние ще си тръгваме. Хайде, Тагол.

Седнал до купчината камъни, Базил ги гледаше как се отдалечават към своето жилище. Живееха в една землянка и трябваше да се признае, че джуджето беше единственият подходящ съквартирант за Тагол. Никой друг не би желал да се смества в едно помещение с него.

Агалът се въртеше и шумолеше в каменния си затвор. Базил разсеяно погледна към купчината. Мислеше за друго. Смущаваше го собствената му сила. Неведнъж бе имал възможност да се убеди в нея. И сега, когато пренасяха камъни заедно с Тагол. Силата на плешивия великан беше пословична, но Базил като на игра се справяше с по-тежки скални късове.

„Гравитация… — помисли той. — Още една непозната дума. Гравитация, ядрени реакции, агал… Но какво общо има между тези неща? Поне за агала съм сигурен, че едва тук го видях за пръв път. Защо така натрапчиво ми се върти мисълта за гравитацията, ядрените реакции и агала? И още нещо. Тези странни, обезобразени хора. Какво значи всичко?“

За миг му се стори, че е на прага на някаква много важна мисъл, която ще свърже тези неща и ще обясни всичко. Но мисълта отмина и Базил не успя да я удържи. Нищо… Това нямаше значение. След три дни Антеро щеше да дойде и да разясни всичко.

Стана и се запъти към землянката на Ика. Огънят беше изгаснал, но под пепелта тлееше дебел слой жарава. Базил я разчисти с една пръчка и избута гърнето настрани. Не знаеше какво се е получило, само се надяваше, че странните знания не са го излъгали.

През последните дни нещо ставаше с него. Мракът, който лежеше над миналото му, се разсейваше, но някак едностранчиво. През него си пробиваха път само знания и умения, придобити неизвестно кога и как. Той знаеше да лекува, да определя свойствата на минерали и треви, знаеше как с подръчни средства да построи хиляди неща — катапулта, балон, планер, дори електроцентрала. Владееше хипнозата. Можеше да се катери по отвесни скали, да стреля с лък, да пази равновесие в най-тежки условия. Ала целта, на която трябваше да се посветят всички тези способности, оставаше неизвестна, заедно с подробностите за неговата личност.

От тези мисли го откъсна Раппар. Куцукайки, старецът се приближи и съобщи:

— Ика не се е връщала. Никой не я е виждал.

— Ясно… — промърмори Базил.

Раппар усети, че моментът не е подходящ за дълги разговори и се оттегли. Базил поседя още малко, после тръгна да провери какво става с агала. Доколкото можеше да различи през тесните дупки между камъните, промени все още нямаше. Гущерът лежеше неподвижно, подгънал крака под тялото си. Базил го остави на мира и се върна при землянката. Гърнето беше изстинало. Той разби спечената глинена запушалка и отпи от получената течност. Вкусът й беше неприятно блудкав.

Прибра гърнето в землянката и отново зае мястото край затвора на агала. Оттук можеше да наблюдава клисурата и нямаше да изпусне пристигането на Ика.